Утрото се буди, крехко като чувство,

и потропва с пръсти по спящите стъкла.

Отварям му да влезе. Излизам от съня си.

И сънена и топла прекрачвам във деня.

Замлъква огледалото, когато го поглеждам.

Превръща се отново във приказен портал,

през който, ако искам, мога да избягам

обратно във съня си- във света от син кристал.

Където съм забравила какво е да си тъжен.

Където Теб те има и не ми е пусто.

Където от ръцете ти ми става много нежно,

когато от очите ти прегърната се чувствам...