Итгервю с д-р Михайлов
-р Николай Михайлов е роден на 1 февруари 1946 г. в Добрич. Завършил е медицина и богословие. Дългогодишен психиатър и преподавател. Един от основателите на партия ДСБ. Депутат в 40-ото народно събрание. След края на мандата си като народен представител напуска ДСБ.
Д-р Михайлов, колко живот давате на правителството? Някои виждат хоризонта му до европейските избори догодина?
Борисов ще изчака зимата като естествен съюзник. Ще се сблъска със Сидеров в остра конкуренция за опозиционната роля. Борисов няма да спре да повтаря, че Сидеров е „турцизиран“ и че управлява с ДПС. Реторика, която ще изнервя националиста в рискованата му игра на балансьор и ще го тласка към ексцес и напускане на парламента. Опозиционните сили ще бъдат силно мотивирани да довършат кабинета с помощта на зимата и чрез дирижиран уличен натиск най-късно до датата на европейските избори. Но знае ли човек?
Бихте ли сравнили това правителство с някое от предишните?
Натрапват се сходства с кабинета „Беров“. Беров беше неизбежен компромис в идеологизирана среда. Днес „десният“ Орешарски е „ляв“ министър-председател. Забавна аномалия. Той самият се преживява като представител на „разума“ в управлението, което пък имплицира възглед за партийните идеологии ако не като за лудост, то поне като за глупост. България е на ръба на политическото отчаяние. Кризата е морална, политическа и стопанска, в изброената последователност. „Разумът“ на Орешарски е добра идея, ако не се окаже клопка за наивници. „Разумът“ в България е комбиниран с челюсти на хищник. Това трябва да се помни.
С леви или десни мерки трябва да започне правителството?
Мерките няма да дойдат отляво или отдясно, а от неизбежното. Трябва да бъде окуражена предприемаческата инициатива и подпомогнати най-слабите. Страната трябва да бъде освободена от разпасаната „воля“ на овластените мутри и от тяхната полицейска „експертиза“. Трябва да се даде нов тон на публичните дела, различен от разпасаната естетика на епохата „Бойко“. България трябва да се лекува от щетите на спортнопожарната власт, от безпрецедентното смесване на „официално“ и „подземно“.
Накъде поема България с новото правителство? Бихте ли го нарекли експертно, или партийността все пак подводно надделя?
Управлява тройна коалиция, с крайно изнервен трети член. Участието на „Атака“ е рисковано акробатично упражнение, парадокс на демонстративно отвращение и ключова подкрепа. Отвращението е за електората, подкрепата - за правителството. Без гласа на Сидеров нямаше да има Орешарски. Правителството представлява интересите на партии и задкулисия. Експертите са наемници. Но кабинетът „Орешарски“ е политически неизбежен, иначе политаме в канавката. Борисов е невъзможен повторно и той го знае. Движението „Орлов мост“ за добро или за лошо не може да състави кабинет, а и Орешарски има известни преимущества пред Йоло Денев, макар да е лишен от поетичната му дарба. Имаме кабинет, сглобен с подръчните средства на общата ни политическа некадърност. Посилно изделие.
Имат ли потенциал този премиер и тези министри да се откъснат от корпоративните влияния и да водят истинска държавническа политика?
Реализацията на корпоративните цели предполага стабилизация на държавата. Оглозганият кокал е безинтересен. Шансът следователно е в частичното съвпадение на националния интерес с корпоративните цели в етап на криза и под заплаха от срив. Мизерно е да разчитаме на доброволно сдържания корпоративен нагон, но какво друго ни остава?
Притеснителна ли е анонимността в политиката, много от министрите са непознати на широките кръгове?
Анонимното лице може да се окаже приятна изненада, в това е неговото преимущество пред старите лица. На „изненадата“ на старите не вярва никой. Опитният политик е заклет лицемер, с пристъпи на контролирана „искреност“ . Анонимните са леко несръчни, сиреч „човечни“. Елитът е под голямо подозрение, оборотът на физиономиите е неизбежен. Ротацията създава впечатление за освежаване, за здравословна несигурност „кой кой е“. Можеш да прекараш месец-два в състояние на приятна озадаченост.
Страхувате ли се от провеждане на скрити влияния през по-неизвестните министри?
Повече от вероятно. Шансовете на това правителство да оцелее отвъд първата година не са големи, но ако изобщо има шанс, то той е в обуздаване на задкулисната лакомия на големи играчи. Управлението трябва да бъде изтеглено навън към публиката, а не навътре към задкулисието. Ако населението установи, че си шушукат зад кулисите за негова сметка, ще им подпали театъра. И хубаво ще направи.
Управлението трябва да разграничи автентичната улица от подставената улица, за да интегрира в управлението първата и за да изолира втората. Събитията от площада конституираха една крайно несговорчива и реваншистки настроена политическа сила, фаланга от автентични граждани, фрустрати и диспансеризирани по болест. Комуникацията с тази сила не е пиар проблем, а структурно условие на всяко възможно управление оттук нататък. България става трудна за управление.
Как преценявате поведението на ДПС и „Атака“ по време на избора на Министерския съвет на 29 май? А на БСП и ГЕРБ?
Каузата е изолация на ГЕРБ. На Борисов и на неговия „Франкенщайн“ Цветанов (по Местан). Присъединен към тази кауза на „реабилитираната нормалност“ е не друг, а Сидеров, който намери за уместно да нарече посланиците „чичковци с дебели бузи“ и отказа да изслуша химна на Европа прав. Грубост, която камуфлира гузност. Флиртът му с Местан е автокомпромат. БСП е леко раздвоена между левите ценности на Янаки Стоилов и националноотговорния компромис на Станишев. Но кабинетът е постижение за лидера на БСП. Борисов се държи непохватно, като попаднал в учреждение с неразбираем протокол. Депутатската му банка не е трон, а унижение. Генерал в ротно помещение. Преживява загуба, скучае. Обикаля кулоарите за допълнително внимание, търси топлината на струпаните репортерки. Мотае се наоколо с изплъзнат смисъл. Чака часа на реванша, разсеян и „добродушен“.
Какъв знак за вас е липсата на коалиционно парламентарно споразумение преди избора на правителството?
Коалиционното споразумение липсва, но е пред очите, в подкрепата и разпределението на министерските постове. Официалната версия е програмен кабинет с доценти полиглоти, имунизирани срещу корупция. Симпатична, но леко комична претенция. Политическият елит мимикрира, играе с подставени лица. Коалицията крие себе си зад програмна маска, опозицията - зад граждански протести. Яне Янев е префасониран в разтревожен гражданин, симулира морална развълнуваност. Ще въстане и срещу тютюневия дим. На сцената вилнеят симуланти.
Виждате ли в това безпрецедентно разпределение на мандатите в 42-рия парламент потенциал за изнудване и блокиране на правителството?
Без съмнение. Правителствата са относително независими при зависимост от устойчива парламентарна подкрепа. И обратно, правителство, зависимо от нестабилна парламентарна подкрепа, договаряна трудно, може да се окаже парализирано и бутафорно. Този кабинет е структурно уязвим, с много несигурен парламентарен фундамент. Всеки законодателен сблъсък ще актуализира основните противоречия на подкрепящите групи и ще вдига мизата на възможния компромис. Но голямата заплаха иде отвън, от напрегнатия суверен.
Какво се случва в дясното? Има ли в България реална електорална база за истинска дясна партия, след като сме народ предимно от бедни? Очевидно дясно, стъпващо само на антикомунизъм, няма място вече в политическия живот.
Актуалната дилема не е комунизъм - антикомунизъм, както им се струва на десните фосили, а цивилизованост и варварство. Безредие или ред и закон. Левицата и десницата са невъзможни на варварски терен. Демократичната варваризация твори лумпени, а елитарната - „акули“. Лумпените и акулите нямат идеологическа принадлежност, те не са леви или десни, а варвари. В главата на варварина няма държава, ред и закон, а чалга и табула раза. Варваринът е несмутено естествен, нагъл и пъргав нагон. Безчинствата му са проява на мощно жизнелюбие, на бездарно късосъединително творчество. Проблемът не е в това, че няма богати, а че няма вменяеми. Ако ги имаше, щеше да има десница и щеше да има левица. А сега няма.
От какво в политическия живот в момента ви е най-много срам?
От наглата самоувереност на българския примитив. От това, че този примитив е поканен на авансцената, че е покатерен на върха. От словоизлиянията на неговото феноменално простодушие. Срам ме е от феновете на извънпарламентарната десница, която не порасна до самоупрек, а пребъдва в инфантилно „елегично“ настроение на осиротяла секта. От маниакалното им самомнение на елит. От това, че продължават да рецитират глупости като зазидани в съборената Берлинска
стена.
Дали търсенето на отговорност от правителството на Борисов е реваншизъм, или въздаване на справедливост?
Прокуратурата е в риск да не довърши предприетото или да го довърши по метода на Цветанов, т.е. силово и отмъстително. Не трябва да го карат да пада на колене. Трябва да го обвинят по закон, което значи да докажат вина. Това, че Пеевски пробва ролята на обвинител, е грозна гледка и лошо развитие. Ако Местан има сили, не е лошо да го дръпне за ръкава, за да успокои нелепия му патос. Прокуратурата е в сложна ситуация, допускам, че натискът върху Цацаров е огромен.
Което означава, че подкрепата за него трябва да е солидарна и неотклонна.
(в. Преса, печатно издание, брой 149 (499) от 04 юни 2013)
