Цвета Трифонова
На 14 януари софиянци можаха да видят премиерата на филма „Никола Вапцаров. Пет разказа за един разстрел” в кино „Одеон“. Разбрах, че местата в салона са били недостатъчни, за да поберат желаещите да видят поредния филм за Вапцаров. Не защото са почитатели на поета и поезията му, а поради жаждата да научат истината за съдбата на една от най-популярните фигури в българската политика и литература. В продължение на половин век обществото ни бе заливано с монументални митове, със сиропирани ерзаци като филма на Мая Вапцарова (1), със скандали за поругания гроб и сензации за новооткрити, но непоявили се вече 5 години, стихотворения.
Ако в посткомунистическия период се промъкваха книги и публикации, стремящи се да разчупят рамките на комунистическата митология, въпреки недостъпните все още архиви, то те бяха остракирани, омаловажавани и потулвани. Мнозина помнят психологическата инквизиция върху поета Марин Георгиев заради книгата му „Третият разстрел”, където за пръв път излязоха на бял свят показанията на Вапцаров при разпитите в Дирекцията на полицията през 1942 г. И никой не знае какво изпатих с книгата ми „Никола Вапцаров. Текстът и сянката” /2004/, където повторно, след 1995 г., публикувах докладите на Вапцаров пред Македонския литературен кръжок през 1938 г. Тя бе „разкостена” в 40 страници, а покрай нея и аз, от прононсирания агент на ДС Чавдар Добрев, литературен ментор и професор от висок номенклатурен ранг.
Този човек бе удостоен с международна Ботевска /?/ награда от друг високопоставен агент на ДС две седмици преди нарочената „Книга за Вапцаров” да излезе от печат, но вече била на хоризонта. Т. е. сребърниците изпревариха поръчковото творение в аванс – един малък и безсрамен, но пък доста разобличаващ куриоз. За сметка на това изданието „разгромяваше” всяка, макар и малка истина, пробиваща вкаменения партиен мит, а обектите на отстрелване бяха трите по-различни книги – споменатите „Третият разстрел” и „Текстът и сянката”, както и „Вапцаров и властта” на Йордан Каменов. Със същата цел лично мен ме обиждаха и клеймиха публично в открито писмо във в. „Стандарт“, без да ми дадат право на отговор, също в списание – орган на ЦК на БСП, и в три вестникарски статии, предлагаха да ми платят, за да спра да пиша.
Междувременно два пъти прекъсваха докладите ми на две научни конференции за Н. Вапцаров, едната конференция дори я прекратиха. Командата да ме прекъснат на юбилейната сесия на БАН за 100-годишнината на Вапцаров през 2009 г. даде пред очите ми дълбоко законспирирано ченге-демократ. Отрязаха доклад и от уж академичния юбилеен сборник.(2) През 2010 г. редакторите от Литературния институт се изживяха като цензори, същински резоньори на оторизирания партиен одописец Лъчезар Еленков, който през 1995 г. в Банско се закани, че ръцете на хора като мен трябва да се трошат със железни пръти /т. е. винкелите да влязат в употреба и спрямо литератори и документалисти, а не само в ъндърграунда/, който съвет се възприе впоследствие /справка – случилото се с журналистите Васил Иванов, Огнян Стефанов, Люба Кулезич и пр./ Методите им са еднакви и лесно разпознаваеми – за да заглушат истината, за да маргинализират неудобните публикации, поругават и принизяват авторите. КГБ- матрицата като теория и практика и досега е валидна.
Марин Георгиев е разказвал многократно за комунистическите изстъпления по повод „Третият разстрел”, аз за пръв път споделям част от печалните си перипетии. За да е ясно, че пътят към Истината за Никола Вапцаров е като минирана писта, осеяна с труповете на духовни жертвоприношения. Върху тях тепърва ще се надграждат стъпките на следващите творци и изследователи.
Надеждата ми е, че подобна участ няма да връхлети новия филм на един от най-добрите кинодокументални режисьори, доц. Костадин Бонев, сценаристката Ивайла Александрова и оператора Константин Занков. Защото това е една разтърсваща, почти класическа творба на българското документално кино. Истинско чудо е непредставимият труд, положен от авторите, но и начинът, по който превръщат архивната материя в трагично озвучена поема за гибелта на един поет, посечен от идеологията. Подобна метаморфоза е възможна само във високото изкуство, посредством симбиозата от пълна душевна отдаденост, искрящ талант и перфектен професионализъм. Кинодокументалистиката по своята същност е пронизвана от гърчовете на историята, тя е изворово място и упорит следовател, и строг пазител на Паметта.
Посветените на документалното кино рисуват с кръв и сълзи, с изповеди и дихания лицата на отминалите поколения. Те са авторите на Големия разказ за историята, за взривовете на епохата и съдбините на човека в нея. Само за тези „пет разказа” екипът три години е събирал разпилените и скрити по музейни депа и полицейски фондове архиви. Сред огромния масив от документи са изровили всички възможни факти, провели са десетки срещи с различни хора и са записали спомените им за миналите времена и събития. Непредставим труд и търпение, за да може Филмът да стъпи на непоклатима основа, да заложи тотално на автентиката. Всяка идея е защитена от автентични полицейски и съдебни протоколи, авторски ръкописи и саморъчни показания, шифрограми, мемоарни книги, снимки, филмови хроники, гласови свидетелства. Как огромното количество изворов материал е превърнато в органично повествование за една човешка драма, си остава загадка, обяснима само с магията на творчеството. На първо място това се дължи на сценария, структуриран в пет разказа.
Началото е всъщност инверсия – слага пръст директно в темата и в раната – присъдата и разстрелът на един голям поет в мрачните тунели на Гарнизонното стрелбище. Само че ги няма досадните хвъркащи гълъби на Мая Вапцарова, а грозно стърчат, оглозгани от куршумите, смъртоносни стълбове и прозвучава глухото стенание на смъртта.
След което разказът се връща към началата, където трагедията се зачева – към мястото и рода в Банско, към юношеството на Вапцаров и взаимоотношенията между сина и бащата Йонко. Биографичният план обаче е неразривно свързан с бурната история на този регион. Вапцаровата младост е разказана през призмата на тогавашната актуалност, през четите, борбите и разцеплението във ВМРО. Комити и войводи присъстват визуално и смислово в текста, бъдещият поет се мярка в техните буйни редици и по волните им горски обиталища. Филмът навлиза в сенчестите територии на доскорошните митове и разкрива старателно скривани или фалшифицирани факти – изпъква например мистериозната фигура, вмъкнала се в къщата и в живота на Вапцаровото семейство – коминтерновският шпионин Борис Майлер, дошъл в Банско под прикритието на белогвардеец.
За да се промъкне в обкръжението на Ванче Михайлов и да подготвя подмолно септемврийския метеж през 1923 г. В мемоарите на фамилията по времето на комунизма този фамозен доктор или шпионин, Майлер или Цветан Ведов, евреин или българин, белогвардеец или комунист е непрекъснато величан като духовен наставник на юношата Вапцаров и заместител на тираничния и авантюристичен баща. Тогава беше така, сега е обратно – фамилията вече се отрича от Майлер, а възвеличава бащата- комита и се съпротивлява на филма.
Тук е и периодът в Морското училище, но вече без любовта към машините, а напротив – с тайната ненавист към казармения порядък, с копнежа по литературата и свободата. И с вродената самотност на поета още от годините на ранната младост, та до самата му гибел.
Вторият разказ е подготовка за кървавата драма – не само Вапцаровата, а и на тревожната България, разпъната на кръста на голямата геополитическа катастрофа – Втората световна война. Заглавието се цели в една страшна интрига –
„За странното хрумване на Георги Димитров и последиците от него.“
„Героят от Лайпциг”, храненикът и подлогата на Кремъл, вождът на Коминтернът се чувства длъжен да се отплати за благоволението и привилегиите. И като един комунистически Авраам демонстрира кучешка вярност чрез кърваво жертвоприношение към своя бог – сакатия сатрап Джугашвили /между другото предвидливо си разчиства пътя от евентуални бъдещи съперници/.
Стряскащи са кадрите, изровени от старите филмотеки – да видиш лицата на истинска глутница от тъпи, неугледни, разпасани катили и убийци, господарите на милиони съветски роби. И сред тях нашенският сервилен пияница със същата физиономия на главорез, който предлага, организира и изпраща на гибел 55 български комунисти, събрани от сибирските лагери и от испанските интербригади, като диверсионни групи парашутисти и подводничари, които щели да предизвикат ново „народно въстание”. Е, сега филмът проследява трагичната им участ, показва физиономиите им на излъгани, изоставени, хвърлени на заколение смъртници. Никой не ги чака, никому не са нужни – очакват ги на гюме само хрътките на Никола Гешев.
Един от тях обаче успява да стигне жив до София. Сякаш е определен да обсеби ранимото и самотно поетическо сърце, тласкайки го към гибелта в името на една куха утопия. Човекът на ужаса е полковникът от НКВД Цвятко Радойнов. Ужасът извира от очите му като прокоба – ще ги видите. Съдбата изглежда неумолимо следва своя ход, как иначе ще се сбъдне ранното пророческо стихотворение „Гадател”, предсказващо разстрела. Радойнов е новият наставник, още по-безмилостен, жесток и властен, който ще се разпорежда с живота на поета, наемайки го за свой помощник в минно-подривната комисия на БКП срещу заплата. Той е пряката връзка между поета Никола Вапцаров и коминтерновския проект на Кремъл за България. Така се пише следващият разказ –
„С какво Вапцаров заслужи смъртното си наказание”.
Оттук нататък филмът разплита всички конспиративни теории и чрез множеството полицейски разследвания и съдебни документи доказва кои са истинските терористи и шпиони, каква е била ролята на пишман конспиратора Вапцаров и какво точно е свършил. Прочетени са показанията на всички арестувани по делата 585/1942 и 530/ 1942.
Разкрити са големите им планове, по които не са направили нищо, освен да разпределят едни милиони динари, драхми и долари, спуснати от руското посолство, между върхушката на БКП .Документите за парите са изтръгнати чак от архивите на Скопската УДБА, неимоверно постижение на екипа. Протоколите разкриват как всички арестувани са признавали всичко и всеки е издавал всички, а мистичният полицай Н. Гешев е знаел всичките им ходове предварително. Най-наивните и невинните в този голям провал на ЦК на БКП са двамата приятели и поети Никола Вапцаров и Антон Попов. Но Петият разказ се стреми да освети, доколкото е възможно най-старателно скриваната тайна на партийната конспирация, а имено
„Вторият процес срещу Никола Вапцаров зад стените на Софийския централен затвор”.
Защото и досега ги няма прословутите вътрешнопартийни анкети, изискани от арестуваните, с които се преценява кой доколко е вреден и виновен пред партията, кой кого е предавал, кой да бъде спасен и кой да бъде пожертван. Така големите хищници си осигуряват коз, за да изядат по-малките риби и да спасят собствените си кожи. Оттогава още са им хитрините. Най-главните и най-виновните оцеляват – Трайчо Костов, Иван Масларов, Никола Павлов – Комара, Павел Шатев, Антон Югов и Цола Драгойчева, а на гилотината отиват най-незначителните, които дори не са партийци, сред тях и един талантлив поет.
Още тогава, през април 1942 г. в Дирекцията на полицията, след разпитите и анкетите, Никола е разбрал и се е примирил със съдбата си на жертва, щом точно тогава, далеч преди присъдата, е написал „Предсмъртно” и „Прощално” – неговите точни завещания. Други предсмъртни писма от неговата ръка няма. А спасилите се необразовани негодници после ще управляват страната, ще пишат книги за „героичната история на БКП”, забравяйки за „срамната” й страна.
Лично за себе си не мога да им простя, че през най-ценните години на младостта ми, в училища и университети, бях длъжна да им зубря лъжите и да се явявам на изпити върху тях, вместо да чета истински философски трудове. Лайтмотивът на тези два разказа според мен е репликата на Никола Гешев:
„Ще унищожа кадърните ви хора и ще ви оставя кундурджиите – да видите как се управлява с кундурджии.“
Лош пророк е този човек, как е могъл така грозно да прокълне България! Оттогава, та досега клетвата му тегне над родината ни, обрича я на провал, а спасение от синовете на кундурджиите няма и няма.
Епилогът на филма не затваря историята и не е финал, напротив, зее като отворена рана. Всичко е свързано, една трагедия поражда друга, още по-страховита, мъката и гибелта дамгосват всички, и близките и враговете, пропастите се запълват с все по-голямо кръвопролитие, а то се превръща във всеобща орисия. Това внушават покъртителните гласове на Вапцаровата майка и на царица Йоана, и двете търсещи, една след друга, пресните гробове на разстреляните българи, за да запалят поне една християнска свещица.
Като гледа човек филмовите кадри от т. н. Народен съд и как наблъскват в камионетките като животни осъдените държавници и интелектуалци, на път за вартоломеевата нощна оргия на Орландовци, душата му се разтърсва от мъка, срам и вина. Питам се дали има друг народ, таящ в сърцето си толкова злоба и отмъстителност спрямо опонентите си и спрямо видните си хора, дали не сме на една ръка от полпотовците? Каква идеология, каква партия може да те накара да избиваш садистично сънародниците си, да съсипваш нацията си? Не, това е дивашка отмъстителност, това е мрачна карма, вкопана в гена, в паметта и в психиката на българина, а политическата конюнктура е само индулгенция за бушуващото зло в душите.
Това горчиво послание и мъчение остави в мен този невероятен документален, поетичен и философски филм на Костадин Бонев. Свършвам дотук със съдържанието, то трябва да се види и да те остави ням, с наведена глава, без да се гордееш, че си...
Но бих искала да размисля как е постигната тази висока цел – моралният катарзис, тревогата на съвестта? Несъмнено на първо място чрез автентиката и истината, чрез високата гражданска смелост на творците. Документът е суров и безпристрастен, той е суха фактология и застинал образ, не би могъл сам събуди емоциите и да предизвика екстатичните вълнения на зрителя. Важното е, че темата и архивите са попаднали в ръцете на един изряден майстор и естет, какъвто е този виден български режисьор. Той ги е облъхнал с любов, вложил е целия си талант, ум и сърце, за да създаде виртуозен микс от наличната камара от документалистика, живи кинокадри, лирични текстове и публицистичен коментар, ретромузика, носталгични морски пейзажи, стари градски интериори, компютърна анимация.
Толкова много и разнообразни компоненти, говорещи с различни естетически езици, са наставени и обединени с пределно чувство за мярка, с рядък усет и финес. Отличителна черта на режисьора е умението му да омекотява или опоетизира остроти и крайности, не само в този, а и във всички негови филми. Монтажът му е от най-висока класа и според мен е принос в теорията на киноизкуството.
Най-голямата находка и специален бонус за филма е гласът на актрисата Цветана Манева. Този глас зад кадър овладява духовното и психологическото пространство и на филма, и на залата. С богатия си тембър и диапазон от интонации, тя изважда душата на всяка изречена дума. Задушевен, изповеден, артистичен, с точни акценти, паузи и хрипове, гласът е рядко функционален и играе всички роли – на поета, изговарящ стиховете си, той е гласът на репресията и гласът на „мъката ненаписана”, гласът на историята е това, предвиден от Вапцаров в стихотворението „История”. Музиката е не по-малко важна спойка в симбиозата от изразни средства.
Тя е фон, носещ ритъма и интимитета на отминалата епоха с нейните трогателни акордеони и градски фолклор. Но е пропита и със специфичната чувственост на всеки от петте разказа и от музикален фон се превръща в душевен пейзаж на човешката драма – ту е любовен трепет и светъл порив, ту е тътен, плач, тъга и покруса. Още един красноречив щрих в многообразните езици на филмовия разказ е компютърната анимация. Приложена е спрямо стихотворните текстове на Вапцаров – начупената им графика тече на екрана като водите на пролетната река Глазне – буйни, но пресечени, като струи на планински водопади.
И върху графичния поток избиват червени петна, визуални акценти, асоцииращи с куршума върху високото чело на поета. Има магия наистина в това съвършено сливане на волята, чувствителността и уменията на толкова различни специалисти.
Бих казала, че в стремежа си да създадат филм, достоен за големия поет, те самопостигат собствената си кулминация като професионалисти, отдадени на високото си изкуство. Но самопостигат и всички нас, зрителите, като достойни хора на 21 век, способни да осмислят и оценят и доброто, и злото в своето битие.
Филмът „Пет разказа за един разстрел“ е един от уроците, изтръгнат от страданието и провалите на нацията, за да я възпитава в благородство и цивилизованост. Ако тя все още е в състояние да се вразумява от изкуство, антагонистично на чалгата, разбира се.
---------------------------------------------------
(1) Ти помниш ли. 2009 г.
(2) Вапцаров - вяра и самота. 2012 г.
Цвета Трифонова е родена на 5 август 1944 г. в Ямбол. Завършва далекосъобщителна техника в Полувисш институт по съобщенията (1966). През 1979 г. завършва „Българска филология и история“ в СУ „Кл. Охридски“ и две години е преподавател по литература в СОУ в град Банкя. От 1981 г. до края на 2009 г. работи в Института за литература при БАН.
Автор е на монографиите „Архив Н. Вапцаров. Аналитичен опис“ (1992); „Никола Вапцаров. Текстът и сянката“ (2004); „Писатели и досиета“ (2004) и сборника „Георги Марков. Да пишеш, за да можеш да умреш“ (2012). Публикувала е над 100 студии, статии, предговори и рецензии в академични сборници, книги, алманаси, списания, лит. вестници и сайтове. Съставител, редактор, автор на предговори, бележки и справочни апарати на четири книги на български писатели – епистоларния роман на Яна Язова и Александър Балабанов „Мойра“ (1996); романа „Война“ от Яна Язова; мемоарно-документалния сборник „Данаил Крапчев и вестник „Зора“. Незабравимото“ (2006). През 2007 г. редактира и подготвя за печат романа „Покривът“ от Георги Марков. Автор е на предговора, приложенията и бележките към творбата.
оригиналният текст е тук с разкошни документални снимки:
http://www.fakel.bg/index.php?t=3364
