„Историко-политически записки за с. [Генерал] Тошево, Ямболски окръг, написал Господин Пеев (на сн.), 1963 год.”:
   „- Спомням си като днес - казва дядо Георги – беше много години преди боагуна /преди Освобождението ни/, когато келеш Али от с. Калфилии /днешно Миладиновци/, по време, когато вече в Балкана се бяха появили наши комити, той бе събрал няколко хаймани и бяха тръгнали от село на село за яма. Но когато те дойдоха почти в селото ни, хей там, на „Кабата” /като с пръста си сочеше местото, където са се явили турците/, а там имаше бодил според боя ми, като гора. Кой знае дядо Петко откъде ги бе разбрал, та се скрил в този бодил и точно насреща им с пълна пушка, хей такава, бойлия, чакмаклия, пък бие на повече от сто и петдесет шага /шага значи крачка/. Те, турците тъкмо са се наканили да изсвирят с рога си за тревога и уплаха на населението, а той де, дядо Петко, изкача на по-голо място за да го видят по-добре, спира се насреща им и с гърлестия си глас извиква: „Дурун бе, кераталар, безден кан акаджак! А озден акмаджакмо кан?” /„Стойте бе, дебелоглавци, от вас кръв ще тече! От вас не ще ли тече кръв?”/ Силно той се надигнал и насочил пушката точно по водителя им – келеша.
   Когато това го разправяше дядо Георги, почти че се надигна на колене, спря се така както се е спрял дядо Петко, насочи като пушка тояжката си, а с това се показваше младежкото сърце на стария човек. В този момент турците се уплашили от насочената пушка срещу тях, спират веднага и келеша дава знак да се повърнат назад, което веднага са сторили.
   - Те не знаеха няма ли и други хора в бодила, а и ги беше страх да нападнат при подготвени хора за бой срещу тях. И така този Петко спаси селото от поганците, които мислеха да го опожарят и ограбят на яма.
   Още след някоя година, когато вече на редица места в нашата страна са се вдигнали въстанията против турската империя, то спокойният живот и в нашето село не е останал. Като се има предвид, че всички села около нашето село [(без Голям манастир)] са били турски, а те много завиждали на Талашманлии като българско село, много им се щяло да проявят своя си „героизъм” над мирната рая, тъй като знаели, че ще има доста яма /плячка/, освен това да се гаврят с жените ни. Най-голяма невъздържаност проявявали турците от Калфилии, още повече, че знаели за станалата среща с келеша и дядо Петко. Те просто много пъти са възсядали конете си за да се нахвърлят над селото. Това още повече застрашавало селяните ни. От това наплашаване при тревога не веднаж нашите хора са се крили на баира, като някои семейства са стояли дори и с дни...
   При разрешаването на общи селски въпроси са се събирали на някой стар боклук. Там насядали за решаване какво по-нататък трябва да стане върху разискването на въпроса. Там те са имали съзнателна дисциплина /ихтебар/, та най-първом са давали да се изкаже най-стария, като всички останали с олимпийско търпение са изчаквали неговото спокойно и мъдро наставление...
   На изток, понеже в турско време е било гръцкото село Г. манастир с по-големи права като гърци, то те са идвали чак до самото село, граничели са с лозята ни. Но след като става българско, а още повече, че се е водело борба и против гъркоманщината, то нашите хора и нататък се разширяват, като вземат източното лице на баира откъм нашето село, по билото завъртат на изток и опират до Калешката река, водораздела на баира, спущат се надолу на север по Бахчабунарското дере, където слазят на Трите реки, като овладяват Ниханлийския орман, който е бил на калфакьойци. Не са успели само към с. Каяджик да се разпуснат, защото техните турци, напущайки селото си са продали имотите на тогавашните техни богаташи, а това е било гората...”
   „Правели следното лечение: Прекарване на двукопитните животни през Нов огън. Нов огън се е казвало, защото тогава на къра са си го добивали. За да е лековито, обаче, трябва да се изгасят всички огньове в цялото село. По това никой не е водел спор, та щом се е кажело да се изгасят за тази цел огньовете, всичко съзнателно се е подчинявало на тази повеля. Освен това, за да се добие Нов огън и да е лечебно, трябва да са едноимци на селото тези, които ще го добиват. Или да няма на тяхното име друг човек. Това се вършело на всеки три години, като и мястото, където ще става трябва да е на границата /кръстомпътя между три села/. Такова място за нашето село се е избирало на северната страна на баира, някъде към „Бахча бунар”, където е минавал път от Калфакю за Манастира от Талашманлии за към Крумово и от Калфакьой към Манастира. На това място „свещено” нашите деди и прадеди са си лекували двукопитните животни. За тази цел обикновено, както вече казах, през пролетта, когато са твърде слаби животните, са правели това. Там са закарвали всичките черди от двукопитните – крави и волове. Тези именно едноимци, отивайки още в тъмни зори, захващаха да трият двете, за целта приготвени от по-рано, сухи липови колове. От дългото търкане те се запалват и тогава се наклаждат няколко огньове, които да са така близо, че минавайки животните през него, да си дори изгарят било то краката или отстрани по ребрата. Там на това място рано сутринта са били закарвани, както вече казахме, всички двукопитни животни. Отивали са много хора за да могат да насочат добитъка през огньовете. Първоначално животните са се плашели, но от големите и човешки страшни викания, животните се принуждавали да преминат този огън, а веднаж тръгнат ли, работата е върлувала, всички животни са минавали през определеното място. След това от този Нов огън се е носело на село да се подновят огньовете по домовете. Този ден се е считал за празник на това село, което си прекарва през Нов огън добитъка. Това старо „лечение” на животните продължи почти до наши дни – 1920-921 година...”

Следва продължение.