Обичам, обожавам неделите в този толкова поносимо августовско слънчев град. Когато свети зелено за пешеходците на големия светофар на “Биковия мост” и не само, че съм единственият пешеходец по четирите пътеки, но и няма чакащи автомобили на никое от платната. Най-специалното преминаване – цял светофар работи за теб, най-скромното – никой не те чака.
Когато минавам покрай прашни паркинги с по една кола, на които в делничен ден няма място, а маневрирането е тежко.
Когато надвечер, в синевата, вървя по “покрайречния булевард”, нарочно навлизам в окосената трева на дигата и броя минута след минута, в които нито се разминавам с някой, нито го догонвам, нито е изникнал след мен, нито крачи по отсрещния тротоар. И това не е страшно или самотно, опияняващо е в своята странност.
Когато по центъра е пусто и неприятно, а из кварталите, покрай тишината им, все се случвам на оживена улица с препълнени кафенца, потоци от хора с торби, балканчета, деца и шум, който секва на следващата пресечка. И вглъбението се връща. Супермаркетите са местата, около които има глъчка дори в неделя.

Надничам в дворове, спирам се пред звънците на входове, оглеждам се за нови улици в по-слабо обходени квартали. Чакам някой да ме заговори. Кадрирам.

Взимам си кафе от автомата на автогарата, тихи хора са се отпуснали по зелените пейки. Какво чакат в неделя следобед, нужно ли им е да отпътуват за някъде, сигурно са посрещачи?!

Разлети по земята оранжеви слънчеви петна, оформени от листата на чинарите. Но затихнали по асфалта, вятърът е някъде другаде.

И, приближаващи бавно, черни силуети, още една стъпка, изведнъж се обливат в този оранж.

Обръщам посоката, срещам деца с лица – портокалчета.