Борис-Михаил Трендафилов, Борислав Ненов, Борис Начев, да се светят имената на всички покровителствани от свети Борис-Михаил - цар на българите, да са живи и здрави, обичани и добротворящи

в. Княз Борис I Михаил (срещан и като Богор, Богорис) (IX век – 2 май 907) е български владетел, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и отново за кратко през 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Произход, име и титли

Някои езиковеди и историци (Бешевлиев, Р. Рашев) считат, че името произлиза от тюрко-алтайското „барс“ – тотем набългарското племе[източник? (Поискан преди 4 дни)] барсили. Други като акад. Димитър Дечев свързват Борис със славянската или българска „брань“ или „боря се“.[3]

Според старо предание, синът на Пресиан – Борис, приел властта над Българската държава през 852 г. на р. Брегалница,Македония, по времето на Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ. Предполага се, че Борис заема престола до 889 г., свидетелство за което е документирано българско пратеничество в двора на крал Лудвиг II Немски в Майнц,Източнофранското кралство.

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност, Борис успява умело да лавира и с дипломация преодолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването си Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, по името на византийския император , за което Фотий пише:

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис[5], макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза-покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.:

В „Списъка на българските архиепископи”, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на 12-ти век, е титулуван Борис, василевс на българите (на гръцки: Βορισου βασιλεως Βουλγαρων)[7].

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан”, а Васил Златарски констатира, че още Йосиф Генезий и Теофан Продължител титулуват Омуртаг на Българите владетел (на гръцки: Μορτάγων ό των Βουγάρων βασιλεύς)[8], в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан[9] или кан,[10] [11] а след това – княз[12]. Според друга теория титлата княз е носена от българските владетели още от времето на Аспарух.[13]

Покръстването

 Основна статия: Покръстване на България

В началото на Борисовото управление, българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с дванадесет велики боилипопада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир. Борис губи всички войни които води.

През 862-863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството вБългария от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заетите на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Цариградската патриаршия.

Българският владетел приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Според напълно унищожената и неразчитаема част на надписа от албанското село Балши (бившият голям български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившият голям български средновековен град Бѣлградъ/Бѣлиградъ). Въз основа на същия надпис Тадеуш Василевски и Моско Москов[14] считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374” (на гръцки: …αρι…ορης ο μετοτομασθεις Μιχαηλ συν τω εκ θ[εο]υ δεδομενω αυτω εθνει ετους ςτο), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…” (на гръцки: Εβαπτισθη ο εκ θ[εo]υ αρχων Βουλγαριας Β…) и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката наТудор Доксов[15]. Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването[16]. Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите[17]. Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от Петър Петров, който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев – превърнала се напоследък в официално приемана версия[18][19], въпреки някои възражения на Иван Снегаров[20] и Димитър Ангелов[21]. Българският владетел приема името на своя 24 годишен „духовен отец“ – византийския император Михаил III Пияницата. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки - общо 52 рода.[22][23] Според някои изследователи се касае само за "52-ма наказани със смърт".[24] Същото четем и в Бертинските летописи: "... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...".[25]

Българската църква

Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава княз Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост.Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски[26], епископ Павел Популонски[27] и свещеници. Борис спира своя избор за архиепископ на България върху кардиналФормоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891-896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд Полимартийски[28] и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере архиепископ на България между тях и Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869-870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гръкътГеорги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870-ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Старобългарската писменост в България

По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий – Наум, Ангеларий и Климент, изпращайкиКлимент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и вОхрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.

След продължително 36-годишно управление, през 889 г. цар Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков и дъщеря Княгиня Анна Българска, също монахиня. За свой наследник цар Борис посочва първородния си син Владимир-Расате.

Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява че поставя Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Значение

• Княз Борис I има голям принос за въвеждането и разпространяването на българската писменост, като приема учениците на Кирил и Методий през 885 г.