ИГРА ..."Те нямат краченца, мамо!",  Валери Петров

Някаква болест опасна я хвана

и нашата Ана

Лежа ни, горката към легло прикована -

без игри

вън на дворчето

без дори

от прозорчето

да я пуснем да гледа:

една кукличка бледа,

едно призраче малко,

неподвижно и жалко - 

цяла дълга година!...

Слава Богу,  й мина

Сега е отново пъргава, здрава

и, радостни, мислим си ние,

че понеже е малка, то бърза забрава

лошия спомен ще скрие.

Но ето съседка пристига у нас,

говори с нарочно спокоен глас:

- А бе, гледам навън дъщеря ви...

- Пакост ли прави?

- Не, но особено някак играе...

Излизаме вънка. Така е!

Самичко, далече от детския хор,

нашето Анче във задния двор

клечи по престилка и се занимава,

заето във странна забава:Нищо не прави, само че

взима едно камъче

и го премества вдясно

Защо? Неясно.

Една тухличка вдига след това от земята,

нещо пресмята

и с някаква своя идея

премества и нея.

После поглежда към камъка пак,

прави му някакъв приятелски знак

и го връща обратно.

Защо? Непонятно.

И всичко това

съвсем без слова,

сякаш играе със тях

на шах...

Някакъв страх,

някакъв ужас във миг ни обхвана

и майка й викна: - Какво правиш, Ана?

Но нашето Анче я погледна през рамо

и както бе клекнало, й каза само:

- Те нямат краченца, мамо!