На 30 юни тази година по нашите географски ширини – конкретно в покрайнините на едно чирпанско село – се състоя концерт, който трябваше да се превърне в сладостно бягство от действителността на тротинетките и кючеците и да съживи милите спомени за отишлото си вече време на големите надежди, дивия рок и Си Си Кеч.

И ако се бе случило преди 30 години (нека за миг си представим, че това би било възможно), това събитие непременно щеше да стане част от най-съкровените спомени на всички онези мъже, намиращи се понастоящем в обятията на повторния пубертет; то щеше да е история, разказвана с умиление и носталгия от бащи на синове и от дядовци на внуци.
Да, така щеше да се случи преди 30 години. Но същият този разказ, подложен на щателна демократична филтрация, днес звучи по друг начин.
Става дума за концерта на Scorpions.

За почитателите на тази музика е ясно колко огромен би следвало да бъде магнитудът на едно такова събитие, и то особено тук – в държава от онези, които никога не са имали възможността да видят и чуят музиканти от подобен ранг в пиковите моменти на тяхната слава. И точно затова никой от присъстващите на концерта не бе подготвен, когато вместо дивия къдрокос Клаус, на сцената бавничко се появи един куцукащ старец, оставил отдавна зад гърба си великолепните си някога гласови възможности, магнетизъм и енергичност. Ще съкратя историята със заключението, че концертът на Scorpions бе невероятно разочароващ, отегчителен и неловък. Но имаше все пак един момент, който непременно трябва да бъде разказан.

В мига, в който стана ясно, че унинието окончателно бе изместило наелектризираната еуфория на 80-те, прозвучаха първите тонове на Wind of change. И хилядите, събрали се там хора изведнъж вкупом поеха дъх. Очите се напълниха с надежди, спомени и сълзи. Изчезна студът, огорчението; изчезна полето в покрайнините на едно чирпанско село, в една дребна балканска държава. И пак стана 1990-а – заблестяха мечтите на безсмъртната младост и вярата в светлината на утрешния ден.

Представих си и Клаус Майне през онзи август на 89-а, стоящ пред стотиците хиляди души, вперили жадни светещи очи в него – един дребничък хановерски музикант, забиващ Rock you like a hurricane в средата на стадион „Ленин“. Точно тогава се ражда и вдъхновението за Wind of change – песента, която ще ознаменува една от най-големите промени на световната политическа карта. Колко ли само вяра е пулсирала във въздуха на онова руско лято…

Но да се върнем насред чирпанското поле. В сюблимния миг, в който Wind of change започна, се оказа, че няколкото хиляди души, събрани там, не знаят текста. Настъпи неловък смут. Всички започнаха да се озъртат насам-натам. Как бе възможно най-ревностните почитатели на класическия рок да сгрешат текста на една от най-емблематичните и обичани песни, превърнала се в химн на изпълненото с обещания, вяра и светлина бъдеще?

Нещо не беше наред. Разбира се, че знаехме текста. Дори щракащите с пръсти и хвърлящите салфетки поназнайват някой-друг ред от Wind of change. Тогава?
„Следвам река Москва
надолу до парка „Горки“…“
Така трябваше да започне песента. И чак тогава разбрах.

Когато всички запяхме и установихме, че ние и г-н Майне пеем съвсем различни неща, вкупом започнахме да се завръщаме към реалността, към 2023-а, където вече не можеше да има р. Москва, парк „Горки“ и една държава там, някъде на север, която бе прилежно поставена във времеубежището на демоничността – точно до Хитлер, Тръмп и Дж. К. Роулинг.
Защото настоящето, новото нормално, звучеше така:
„Сега чуй сърцето ми,
то казва: „Украйна!“…“
Да, драги демократи, това е новият текст на безсмъртния хит Wind of change.

Вятърът на промяната се беше превърнал във вятър на подмяната. Раздробени на кървави късове се оказаха надеждите и мечтите на 90-те, които бяха заменени от продажност и извратена политкоректност. Бунтарството на рока, свободата и смелостта бяха вече само едни мумифицирани експонати в Музея на миналото. На забраненото минало.

Подлизурството и предателството си Клаус Майне обяснява по следния начин: „Да пеем Wind of change така, както винаги сме я пели, не е нещо, което вече мога да си представя. Просто не е редно да романтизираме Русия…“ (вж. https://www.nme.com/…/scorpions-changed-lyrics-to-wind-of…).
Толкова за промяната, свободата и достойнството. Чудя се колко ли са му стрували...

В края на песента на огромния екран зад групата се появи популярният символ на мира, оцветен, разбира се, в жълто и синьо. Последваха вяли аплодисменти. Но за всички бе ясно, че златните години на Scorpions, на музиката, на изкуството си бяха отишли завинаги. С мъка изтърпяхме останалите песни. Разотидохме се веднага щом светлините угаснаха.

И всички знаехме, че този път това нямаше да се превърне в невероятна история, която с умиление да разказваме на децата си. Знаехме още и че нещо безвъзвратно се беше изгубило. Не разбирахме точно какво, но го усещахме – беше във вятъра, който обаче вече не носеше промяна. И почувствахме тази всепоглъщаща, опустошителна тъга. Тъга по едно време, което никога отново нямаше да се случи; по една младост, която повече нямаше да се изживее; по една свобода, която никога повече нямаше да съществува.

Габриела Дамянова

https://www.youtube.com/watch?v=n4RjJKxsamQ