В студиото на „Завера“ водеща Росица Бакалова и историкът Ира Антонова водят задълбочен и ангажиращ разговор за ролята на историята в оформянето на ценностната система на българското общество, предизвикателствата пред историческата интерпретация и опасностите от манипулация на фактите. Темата е изключително актуална в контекста на обществените дебати за образованието, религията и геополитическите позиции на България. Разговорът разкрива как идеологическите пристрастия и политическите императиви често изкривяват историческата истина, оставяйки младите хора объркани и лишени от ясни ориентири.
Историята като основа на ценностите
Антонова подчертава, че ценностната система на съвременна България е изградена върху античните и християнските традиции, които оформят идентичността на нацията. „Всичко, което имаме като ценности, се дължи на античната и християнската история на тези земи“, отбелязва тя. Според нея обаче обществото страда от нарастващ „профанизъм“ – липса на съзнание за святост, което се отразява и в отношението към историята. Това се проявява в разнопосочните интерпретации на ключови събития, които често се подчиняват на идеологически или политически интереси, вместо да се основават на факти.
Тя акцентира върху важността на религиозното образование като средство за запазване на тези ценности. „Никой не иска насила децата ви да учат религия“, пояснява Бакалова, отбелязвайки, че Министерството на образованието предлага избор между изучаване на християнство, ислям или етика – решение, което според нея е манипулирано в публичното пространство, за да се предизвика разделение.
Предизвикателствата пред историческата интерпретация
Един от основните въпроси в разговора е как младите хора могат да се ориентират в различните исторически разкази, когато дори историци, обучени в едни и същи университети, предлагат коренно противоположни тълкувания. Антонова е категорична, че историците са длъжни да уважават фактите и да ги представят в тяхната цялост, без да подбират само тези, които обслужват определена идеология. Тя отбелязва, че в България „махалото“ на историческите интерпретации често се люлее от една крайност в друга, подчинено на политически диктати.
Особено тревожен е процесът на адаптация на част от българската интелигенция, включително историци, към „политическата диктатура на невроатлантизма“. Тази тенденция, започнала след 90-те години, води до пренебрегване на истината и създаване на измислени или приначени факти. Антонова отбелязва, че кариеризмът и външните влияния, като стипендии от западни фондации, често карат историците да жертват научната си съвест. „Русофобията стана национален императив“, заявява тя, посочвайки как някои преподаватели във водещи университети се адаптират към тези настроения, за да напреднат в кариерата си.
Освобождение или окупация: Руската роля в българската история
Една от централните теми в разговора е ролята на Русия в Освобождението на България през Руско-турската война (1877–1878 г.). Антонова категорично отхвърля тезата за „окупация“, която напоследък набира популярност сред някои историци. Тя подчертава, че Русия не само освобождава България, но и полага основите на държавните институции – армия, полиция, пожарна, финансова и медицинска система – в рамките на краткото си управление от девет месеца. „Всичко, което е държава, е положено от руската експертност и възможности“, заявява тя, развенчавайки мита за „тонове злато“, уж платени от България на Русия. Напротив, Русия дори поема дълговете на България към Османската империя след обявяването на независимостта през 1908 г.
Антонова критикува и твърденията за „руска окупация“ след 9 септември 1944 г. Тя напомня, че съветските войски напускат България скоро след влизането си, в рамките на мандата на Междусъюзническата комисия, и че българското население ги посреща с ентусиазъм, за разлика от германските войски, които не са удостоени с подобно внимание. Тя подчертава, че България, като съюзник на нацистка Германия, е служила като плацдарм за нападения срещу Съветския съюз, което прави тезата за „окупация“ още по-несъстоятелна.
Сатанизация на антифашизма и историческа амнезия
Разговорът засяга болезнената тема за сатанизацията на антифашисткото движение в България и пренаписването на историята от Втората световна война. Антонова отбелязва, че България, заедно с някои постсъветски държави като прибалтийските републики и Украйна, е сред малкото, които „примиряват фашизма с атлантизма“. Тя подчертава, че антифашисткото движение у нас, в което значителна част от участниците са били социалдемократи, а не комунисти, е несправедливо демонизирано. За разлика от България, в страни като Франция и Италия съпротивата срещу фашизма е свещен символ, а партизанското движение се почита като героичен акт.
Антонова изразява възмущение от опитите за реабилитация на фигури като Богдан Филов, който е отговорен за проправителствената политика на България по време на войната. Тя напомня, че спасението на българските евреи не е заслуга на Филов, а на българската църква, интелигенцията и обществото, които се противопоставят на депортацията. Ключова роля в този процес изиграва победата на Съветската армия при Сталинград, която променя хода на войната и прави възможно спирането на депортациите.
Украйна: От братски народ до индоктринирана нация
Обръщайки поглед към съвременните геополитически конфликти, Антонова споделя личните си впечатления от Украйна, където е била през 70-те и 80-те години. Тя описва как по онова време местното население говори предимно руски, а културните и езикови различия между украинци и руснаци са били минимални. „Езикът беше почти изцяло руски, разбирах почти всичко“, спомня си тя. Според нея обаче след 1991 г. Украйна е подложена на системна индоктринация, целяща да създаде изкуствена национална идентичност, противопоставена на Русия. Тя цитира думите на Виктория Нюланд за инвестираните 5 милиарда долара от САЩ за „преобразоване на украинския народ“, което според нея е довело до смяна на „психоменталния код“ на нацията.
Антонова отбелязва, че тази индоктринация е особено ефективна сред младите хора, които са възприели ролята на Украйна като „перманентна жертва“ на Русия. Тя споменава трагедията в Одеса през 2014 г., когато десетки хора, предимно русофони, са изгорени живи, и изразява шок от липсата на правосъдие за виновниците. Според нея това събитие бележи началото на открита конфронтация между Украйна и Русия, подкрепяна от западни интереси. Тя подчертава и писмото на бесарабските българи до президента Радев с молба България да спре изпращането на оръжия, които „унищожават“ тяхната общност, като критикува мълчанието на българските медии по този въпрос.
Западът и опитът за пренаписване на Втората световна война
Една от централните теми в разговора е опитът на колективния Запад да омаловажи ролята на Съветския съюз като победител във Втората световна война. Антонова обяснява, че това е част от дългогодишна стратегия, започнала още през 16 век, когато Англия демонизира Русия като „варварски Изток“. Тя напомня за ролята на Англия в подбуждането на Германия срещу Русия в Първата световна война и за Мюнхенското споразумение, което дава зелена светлина на Хитлер. Според нея Западът системно заличава приноса на Съветския съюз, за да наложи тезата, че САЩ и Великобритания са единствените победители.
Антонова цитира изследване от 1946–1947 г., според което 60% от французите са смятали Съветския съюз за главен победител във войната. Днес този процент е спаднал до 17–19%, което тя приписва на целенасочена индоктринация. Тя критикува обявяването на 8 май за Ден на победата в САЩ, което според нея е опит за присвояване на историческата памет и пренебрегване на решаващия принос на Съветския съюз. „Това е надбягване с времето, за да се изпреварят руснаците“, коментира тя иронично.
Наука или пропаганда: Предизвикателствата пред историците
Разговорът засяга състоянието на историческата наука в условията на нарастваща индоктринация. Антонова отбелязва, че в Западна Европа и все повече в България университетите се превръщат в проводници на политически парадигми, вместо в средища на критично мислене. „Когато ти забранят да критикуваш една парадигма, ти вече не си учен, а апологет“, заявява тя. Според нея сериозните историци избягват съвременните теми и се фокусират върху средновековието, където все още има пространство за обективен анализ. Въпреки това дори там се появяват „чудеса“, свързани с изкривяване на фактите.
Тракомания и отричане на славянското наследство
Антонова коментира феномена на „тракоманията“ – псевдоисторическа тенденция, която отрича славянските и протобългарските корени на българите и представя траките като единствен произход на нацията. Тя изразява недоумение от твърденията, че старогръцкият език е „диалект на тракийския“, и подчертава липсата на научна основа за подобни тези. Според нея тракоманията е част от по-широк процес на отричане на връзките с Русия и славянския свят, което обслужва съвременни геополитически интереси. „От 90-та година трябваше да махнем славяните“, отбелязва тя, осъждайки „безумните“ твърдения, че славяните не съществуват или че името им означава „роби“.
Тя подчертава, че славяните са документирани още от 6 век и са играли ключова роля в културното развитие на Европа. „Славяни, славянско писмо – девет пъти е споменато в изворите“, заявява тя, цитирайки Черноризец Храбър и византийски източници. Антонова признава тракийското наследство като „блестящо“, но настоява, че то не може да бъде използвано за отричане на други компоненти на българската идентичност. Тя критикува мистицизма, свързващ съвременните българи с траките чрез ритуали и „вибрации“, като пита: „Какво общо има съзнанието с гена?“
Съвременна България и историческите аналогии
Зададен въпросът с коя историческа епоха може да се сравни състоянието на днешна България, Антонова прави смела аналогия с краха на Римската империя. Тя вижда паралели между упадъка на Европейския съюз, който от съюз на равноправни държави се превръща в „империя“ с некадърни лидери, и последните дни на Рим. „Живеем в същински крах на Европейската империя“, заявява тя, посочвайки фигури като Урсула фон дер Лайен и Кая Калас като еквивалент на неспособните римски императори. Според нея глобализацията ускорява този процес, като външни играчи като Китай и Турция оказват все по-голямо влияние върху Европа.
Бъдещето на Европа: Надежда или пропаст?
Гледайки към следващите 50 години, Антонова предупреждава за „културна резигнация“ и „отпадък на нравите“, които заплашват Европа. Тя обаче вижда надежда в опитите на някои групи в страни като Германия и Австрия да възстановят моралните норми и да търсят мир чрез компромиси. Тя изразява тревога, че партиите, които пледират за мир, често биват заклеймявани като „екстремистки“. Като пример тя споменава Румъния, където лидер, настояващ за спиране на военната помощ и ограничаване на американските бази, е обявен за „суперекстремист“. Това, според нея, отразява нежеланието на глобалните елити да позволят алтернативни гласове.
Антонова изразява надежда, че Европа, като „огромен културен модел“, ще успее да се „сепне“ и да спре срутването си в „морален релативизъм“, икономически хаос и експерименти с човешката природа. Тя призовава за връщане към рационалността както на държавно, така и на местно ниво, за да се избегне пропастта, към която континентът се е запътил.
Призив за съпротива срещу манипулациите
В заключение Бакалова и Антонова отправят апел към зрителите да не се поддават на манипулации, особено по въпроси като религиозното образование и историческата истина. Антонова, призната като „съвременен будител“ за своите статии и постове, призовава за защита на историческата памет и за отговорно отношение към образованието. Разговорът завършва с обещание за бъдещи дискусии, които да продължат да разкриват истините, скрити зад идеологическите завеси.
Заключение
Разговорът между Росица Бакалова и Ира Антонова е мощен призив за отговорно отношение към историята и нейното преподаване. В време, когато младите хора са изправени пред противоречиви интерпретации, псевдоисторически теории като тракоманията и геополитически манипулации, е от решаващо значение да се възстанови доверието във фактите. Християнските и антични корени на българската идентичност, славянското наследство и истината за ключови събития като Освобождението и Втората световна война трябва да бъдат предавани без изкривявания. Само така можем да противостоим на опитите за пренаписване на историята и да изградим общество, което цени своята памет и е способно да се противопостави на моралния и културен упадък, заплашващ Европа.