Аз даже и на себе си съм трудна.
Живея някъде на края на света
в едно забравено от всички пълнолуние.
Събуждам изгревите. Някъде към пет.
И после ги разхождам над морето.
От мидички направих си сърце.
(Понякога намирам перли в него.)
Понякога се влюбвам. Все във тебе.
И ставам истинска. Досущ като момиче.
И даже мъничко съм по-вълшебна.
Обаче си мълча, че те обичам.
Защото ме е страх, че ще се счупиш
от любовта, натрупана във мене.
А аз така не искам да те губя!
И си мълча накрая на вселената...
caribiana
