СТАНИСЛАВ МАРАШКИ ПОЛУЧИ СВОЯТА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА НАГРАДА
Станислав Марашки получи втора награда за своя хумористичен разказ „Реконструкция”. Тридесет и четвъртата награда на Марашки стана факт на 12 май 2017 в гр.Кубрат, когато бяха отчетени резултатите от десетия национален конкурс за хумор и сатира в града.Жури в състав Борис Арнаудов - председател и членове Румен Леонидов, Ивайло Цветков и Георги Василски откроиха творбата на бургазлията сред сто петдесет и пет участници в секции „Карикатура“, „Кратки сатирични форми“ и „Кратък хумористичен разказ“. При връчването на своята награда за "Реконструкция" председателят на Конфедерацията на българските писатели Станислав Марашки каза:"Литературните специалисти знаят, че в литературознанието съществува понятието "литература от втория ред", което на руски език звучи "литература второго ряда". Нейни представители са всички онези знайни и незнайни автори, които създават почвата, от която изникват лауреатите на конкурсите и въобще представителите на литературния елит. Ето защо за моята награда имат принос всички писатели-хумористи, чиито достижения са съхранени във фолклора, върху хартията или в компютъра. Не мога да не спомена такива жизнени хумористи като Огнян Пищиков и Цветан Дочев от Враца, Георги Мавродиев и Тодьор Кисьов от Бургас и още, и още.Няма да изброявам повече, защото рискувам да пропусна някого".
Посредством модерното сатирично повествование на своя разказ Марашки описва хала на съвременната ни държава, която сравнява с кораб, който потъва в едно особено море, наречено от сатирика „Дългово море”. Историята завършва със смешен ироничен хепиенд, в който гротеската достига до своя апогей.
Специално за събитето на 12 май 2017 в града на Лили Иванова се бяха стекли писатели-хумористи и карикатуристи от цялата страна , за да участват в една задушевна церемония по награждаването. Присъстваха представители на КБП – клон Враца, КБП – клон Кърджали и КБП – клон Кубрат, както и членове на различни хумористични клубове. Сред гостите беше и носителката на приза "Голямата книга на малкия град" за 2015 г.Павлина Стаменова от Разград, както и поетесата-приложничка Мариета Валериева и Цветан дочев/Дедо Скръц/ от Враца, които участваха със своя арт-инсталация в общата художествена изложба
Тържеството беше украсено с изпълнения на местни танцови и вокални състави.
Снимки:
Сара Асенова
Славимир Генчев
Гален Иванов
Видеоинформация:
https://www.youtube.com/watch?v=7iU8mbaU6JA
Станислав МАРАШКИ
РЕКОНСТРУКЦИЯ*
Държавният кораб на република България потъваше.
Чудноватичък беше този кораб . Чуден, защото потъваше не в Черно, Адриатическо , Каспийско , Бяло или някое друго море , а в морето от дългове или , казано по географскому , в Дългово море. Но още по-странен беше екипажът му. Командният му състав се състоеше от мазни и хитри котараци , а пътниците , които наброяваха около 7 милиона , бяха наивни мишлета. И още щом те надушиха , че корабът потъва , мишките първи взеха да напускат потъващия кораб. Така броят на пътниците намаля с цели два милиона. Всеки се спасяваше поединично както може , като се прехвърляше на други държавни кораби , за които се смяташе, че са достатъчно надеждни и няма да потънат. Някои, например , се прехвърляха на държавните кораби на Англия , Гърция и Испания, други предпочитаха корабите на Германия и Италия , а трети се присламчваха към корабите на Канада и САЩ . Накратко, навсякъде другаде , във всеки друг кораб , но само не и в кораба на милата ни татковина. Но какво да ги прави човек: мишлета! Та нали и децата знаят , че плъховете първи напускат потъващия кораб.Е , друг е въпросът , че и в чужбина късметът не се усмихна на всички. След като икономическата криза забушува и в Испания , тези , които се бяха добрали по някакъв начин до испанския държавен кораб , панически побягнаха от там , за да се завърнат отново в нашенския кораб с поофехтялото, но все още скъпо на душите им име „България”. Нищо , че пак щяха да попълнят редиците на безработните! Нищо , че пак щяха да са отчаяни! Нямаше значение и това , че пак щяха да служат за храна на омразните им котараци. Че нали , ако не беше така , нямаше да ги наричат нито „наивни” , нито „мишлета”? И единствено котараците не емигрираха никъде , а си седяха най-спокойничко в БГ-кораба, защото бяха сигурни , че когато държавния кораб потъне , те ще скочат в своите надеждни и луксозни спасителни лодки , изработени от особен вид непрокомаеми банкноти и ще доплуват невредими до брега. Изобщо дори не ги смущаваше това , че българският държавен кораб не беше търговски , а пътнически , тъй като всички мишоци в него отдавна вече бяха пътници.
И все пак...
- Не , това повече не може да продължава така! – заяви решително капитанът на кораба , считан за един от най-хитрите котараци. – Трябва на всяка цена да спрем да потъваме. Пък и ми омръзна да слушам как народът ни ругае затова , че го водим към дъното .Какво предлагате?
Котараците от командния състав сбърчиха угрижено чела, което не се забеляза изобщо , тъй като челата им бяха покрити с козина.
- Да вземем заем от Световната банка! – предложи министърът на финансите в
котешкото правителство.
- Да бе! – подхвърли хапливо някаква мишка , озовало се кой знае как наблизо. – Ама че го каза!Така корабът ни ще затъне още по-дълбоко в морето от
дългове.
В името на демокрацията и свободата на словото нахалната мишка не беше изядена , а продължи да се шляе безпризорно наоколо. Все пак гласът на народа посмути маститите държавни котараци. Настъпи кратко неловко мълчание , през което никой не се решаваше да вземе отново думата.
- Знаете ли , имам една идея – обяви след минута капитанът.
Погледите на всички се насочиха към него.
- Предлагам да разпродадем кораба на чуждестранни корабособственици , да грабнем тлъстите комисионни , а после да скочим в спасителните лодки.
- И дума да не става! – енергично протестира един по-дисидентски настроен котарак , известен с радикалните си възгледи , но мигом съжали за смелостта си.
- Защо смятате така? – запази самообладание котешкият капитан.
- Защото мишките веднага ще ни обвинят , че продаваме държавата.
- Ама това ли било? – усмихна се широко капитанът , внезапно успокоен. – Тая работа я оставете на мене. Ще им плъзна с финт тезата , че нашият управленски екип е успял да привлече богати външни инвеститори , които от раз ще подобрят състоянието на корабната икономика...и готово! Ще се кротнат начаса. И вече никой няма да говори за разпродажба на тъмно , а само за инвестиции , които съживяват народното стопанство.
- И смятате , че това ще помогне , така ли? – продължаваше да се съмнява недоверчивецът.
- Разбира се!
Но ето , че в правителственото заседание на кораба-държава се намеси и военният министър и тъкмо това беше обстоятелството , което обърна хода на събитията.
- Смятам , че съществува решение , което е много по-радикално от всички козметични мероприятия , които предлагате – обяви самоуверено той.
- Какво е то? – запитаха в хор котараците-министри.
- Нашият държавен кораб плува по водата в Дългово море , нали? – многозначително попита министърът на войната.
- Така е! – потвърди нетърпеливо хорът.
- И не е подводница, нали така? – някак особено подчерта военният експерт.
- Естествено , че не е! – отвърна учудено хорът , силейки се да отгатне накъде бие министърът.
- Ей тъкмо в това ни е грешката , господа! – развълнувано извика най- висшият военен. – Смятам , че трябва незабавно да преоборудваме нашия кораб така , че той да се превърне в подводница.
- Това пък защо сега? – не се сдържа капитанът.
В погледите на останалите също се появи недоумение.
- Всичко е много просто , г-н капитан! – ведро заобяснява министърът. – Нас постоянно народът ни критикува , че тласкаме държавата към дъното. Така ли би било , обаче , ако държавният ни кораб беше подводница? В никакъв случай! Ако един кораб е подводница , то той вече не потъва , а просто се спуска под водата. И неговото движение към дъното вече не е недостатък , а изпълнение на неговата основна техническа функция. В този случай народът вече не само , че не би критикувал командния състав , а тъкмо обратното , би му се възхищавал.Ето защо , господа , ние трябва час по-скоро да реконструираме нашия кораб в подводница. И знайте, че колкото по-бързо потъваме , толкова по-високо ще бъде качеството на нашия кораб. Майката му е, обаче , действително да потънем , а не да потънем , па сетне да вземем , че да изплуваме случайно...
Възхищение се изписа по лицата на министрите.
След няколко дни корабът на република България пак продължаваше да напредва към дъното, но вече много по-бързо и много по-уверено , отколкото преди. Естествено: той вече не беше предишният банален воден съд за придвижване над водата , а първокласна подводница , която можеше да се спусне към дъното със скоростта на светлината.
*Разказът получи втора награда на десетия национален конкурс за хумор и сатира в Кубрат.
 |