Размисли на архиерейският наместник на Ямболска духовна околия, енорийският свещеник Йоан Петров пред Катя Динева, репортер на ДТв
Ние, сме на една крачка, образно казано, от най-големият празник за всички християни по целия свят. В момента се намираме в Страстната седмица. Добре знаем, че това понятие е от славянски произход, което означава страдание, защото се акцентира върху тази велика жертва на нашия Господ Исус Христос в името на цялото човечество, за да може отново чрез неговата мъченическа кръв да се отворят вратите на царството небесно и човек, ако пожелае, да се върне у дома, там в царството на вечността.
Естествено, че това са и най-драматичните моменти в нашата човешка история. Затова и богослужението е много умилно, много покаяно. Четивата и песнопенията ни въвеждат в покаянието, в смирението, любовта към Бога, към ближния - все основни добродетели, които лежат във фундамента на всяка човешка личност. Естествено, както и всяка година, всички храмове ще отслужват тези великопостни богослужения и по-късно и възкресни, които са установени от устава на Българската православна църква и които добре знаем.
Разпети петък е най-драматичният момент. Господ Иисус Христос, добре знаем от цялата библейска история, че е бил предаден от един от най-близките хора до себе си, един от неговите ученици, и то с целувка. Това не е случайно, защото целувката е символ на любовта. Ето виждаме как Господ ни разкрива истината за нашия живот, че външното не винаги е истинно. Много е важно какво имаме в сърцето си, защото и в днешно време много хора се усмихват, много хора ни целуват, но не винаги нещата са искрени. Затова е добре да внимаваме.
Затова и много често по време на богослужение се казва точно този възглас: 'Да внимаваме!' Сега сме в едно изключително забързано ежедневие и ние не внимаваме, и затова в бързината си допускаме много грешки и след това страдаме. Много е важно в общуването с другия наистина да преодолеем с Божията помощ този параван, да го наречем образно тялото, тази преграда, и да проникнем със своя дух в душата на другия и там да видим дали този човек е наш съмишленик, човек който ни обича, или просто нещо лицемерно.
По-късно Бог претърпява такива незаслужени наказания - бичувания, оплювания, унижения. И може би ние в подобни моменти, когато ни обвиняват, особено несправедливо, си казваме, че всъщност няма кой да ни разбере. Ние сме в най-големия драматизъм на нашето съвремие. Но напротив, ето Бог ни казва: 'На мен ще кажете как се чувствате, като аз съм се чувствал по същия начин, макар и безгрешен.' А това още повече утежнява нещата. Ние все пак сме хора, допускаме грешки и може би донякъде имаме някакви основания да бъдем така коментирани в негативен план, но той е бил абсолютно безгрешен и въпреки това е имал такова лошо отношение спрямо него.
Колко е мъчително било за Господ! Това може да го сравним с оня най-нисък момент в човешкия живот, когато децата се обръщат срещу своя родител. В момента все едно си представяме как деца посягат на своя родител, как го бият, как го измъчват, как го плюят. Това е падение, това е низост. Така че наистина Бог с такава любов е сътворил човека. Всъщност той с тези ръце, с които трябва човекът да прегръща Бога, той хваща камъни и хвърля срещу него. Но слава Богу, има и достойни чеда, които го обичат и които го следват в тези тежки времена.
Бог толкова е бил измъчван, че е нямал сили дори да понесе кръста си. Това не е било от някаква физическа умора. Това е било от побои, от унижение. Но християнството нямаше да бъде велика вяра, ако всичко беше стигнало само до тук, ако Христос беше разпънат и всичко приключваше дотам. Естествено, че в този най-драматичен момент преминаваме към светлината, към вярата, към надеждата, към любовта, към доброто. И това е възкресението на нашия Господ Иисус Христос.
И той иска да ни каже всъщност, че може да преминаваме през мрака на своето отчаяние, на своето страдание в този свят, но винаги ще изгрее слънце на нашата улица. Винаги всеки мрак следва от светлина. Така че когато сме в трудни, тежки моменти, нека да претърпим заедно с Бога, защото и Бог е с нас. Нека да попросим от него сили, за да можем да изтърпим тези предизвикателства, тези изпитания. Нека да носим достойно своя кръст. Без никакво съмнение, ние отново ще заживеем в слънчевия ден на нашия живот.
Какво изразяваме всъщност, когато минаваме под масата и когато обикаляме храма? Когато минаваме под масата, това всъщност символизира влизането в гроба, там където е било положено всечестното тяло на нашия Господ Исус Христос. Много народни традиции са вплетени в нашите църковни практики. Ето виждаме, че ние всъщност, минавайки под масата, не минаваме ей така безсмислено. Всъщност ние се навеждаме, за да минем оттам. Даже коленичим и така преминаваме в символ на смирение. И нещото, което виждаме първо, е разпънатият Христос. Затова се извършва тази практика в нашия духовен живот.
Самото обикаляне около църквата винаги е лития. Ние не обикаляме ей така просто без никакъв смисъл. Напротив, ние обикаляме на Опело Христово в една наистина погребална процесия, а на Великден обикаляме от това, че сме изпълнени с много радост. Това е тържествено шествие, защото човек винаги това, което чувства в сърцето, в душата си, няма как да не го изрази чисто физически.
Между другото, в дълбока древност това обикаляне е било извършвано, говорим за първите векове след Христа, от хората, които ще се кръстят. Тоест това са големите, пълнолетните хора, които обикновено се кръщавали не всеки ден, както е сега, а в определени големи празници, обикновено господски, може би три-четири пъти в годината. И те са събирали всички, които ще се кръщават, и са обикаляли храма, както сега обикаляме купела, когато се кръщаваме. Така че всичко има смисъл, и то богат смисъл, от който произлиза и много мъдрост.
Влизайки в храма, какво, освен да благодарим за даровете, които сме получили през годината? Какво всъщност, можем ли да молим за нещо? Разбира се, молитвата е извисяване на човешкия дух, който се съчетава с божествената благодат и по този начин между човека и Бога се получава една синергия.
Много е важно да благодарим. Не благодари само този, който е извисил своя аз над всичко в този свят. Човек, който смята, че е заел дори място на Бога. Този, който в общуването си с другия се стреми само да го подчини, смята, че целият свят му е длъжен и той не е длъжен на никого. Затова и не благодари. Затова хората, които не благодарят, са хора, които са горди, хора, които са егоисти, хора, които живеят само за себе си.
А смиреният човек, той винаги благодари, защото в другия винаги вижда себе си. И когато вижда в другия някакъв минус, той пак вижда себе си, когато греши. Ние носим обща човешка природа. Затова Бог иска преди всичко да имаме смирено, съкрушено сърце, да не затваряме сърдечните си двери за него и за другия. Бог иска да му благодарим, не за друго, а за да помним винаги, че всичко, което получаваме в духовен смисъл, а дори и в материален, е дар. Нещо, което Бог може да ни даде, но може да ни отнеме.
Естествено, ние може да го молим за всяко добро нещо, което ни гарантира духовно и физическо здраве, за повечко смирение, за покаяние и така нататък."