Интервю с писателя Любомир Котев по повод наградата "Джон Атанасов" от община "Тунджа"

Г-н Котев, престижна награда в навечерието на 24 май от община Тунджа - наградата "Джон Атанасов". Какво означава тя за вас?

Ами вижте, няма да кажа нещо по-различно от това, което вече казах. Знае се, че никой не е пророк в родното си място и ако някой в някаква степен го постигне, трябва да благодари на Господ и хората около себе си. Аз имам май всичките награди на Ямбол. Ето взех и голямата награда на "Тунджа" и казвам едно огромно благодаря.

Защо? Защото творчеството не е едностранчив акт, както мнозина си мислят. То е съучастие, съпричастие, емпатия. Авторът пише, защото пресъздава човешките страсти, неволи, мъка, радост. Значи, ако хората не ме зареждаха през всичките тия години, аз не бих могъл да напиша всичките тия - де да знам колко - поне 30 000 страници вече, защото са толкова тия мои книги..

Значи, аз съумях да реализирам себе си като писател и като белетрист, и като публицист, и като народопсихолог, благодарение на хората около себе си, хората на моя град и хората на нашия край. И понеже е дума за наградата "Джон Атанасов", аз не ги обичам тия така смехотворни словоизлияния в холивудски стил: "Мамо, тате, бате, лельо..."

Но трябва нарочно да се изтъкне, че община Тунджа провежда една много смислена културна политика, която често е коректив на нашинските безумия и винаги е показвала такова отношение към хората на духа - винаги им е помагала да се осъществяват. И в този случай благодарността, макар да не е така помпозно и шумно изказана, е задължителна.

Аз мисля, че те трябва да продължат по същия начин, защото аз казвам ви, говоря тия неща не по повод, а защото имам достатъчно основание да го сторя. Примерно, когато по един такъв абсурденначин   затриха една многогодишна традиция - тия традиционни литературни празници "Изгреви на Тунджа"  ги спаси община Тунджа. Ние сега ги правим там. Когато сетне "потурчиха" Тракийския ансамбъл, го спаси пак общината там. И това са все неща, които са добър пример.

Друг е въпросът, че ето кметът  Станчо Ставрев като дългогодишен педагог, учител там, директор, той според мен има едни много добри виждания и за развитие на учебното дело в региона там. Значи, не са такива голословни приказки, казани по повод.

А иначе, спрямо вашия живот и дотук - как стигнахте до тази поредна награда?

Ми се ще да кажа, че ако някой иска да се занимава с литература и изкуство, трябва да разбере две неща - че творчеството въобще не е някаква приятна занимавка, не е някаква такава забавна и шарена съвместност, а е един тежък труд, едно свръхусилие.

Ако човек иска да се реализира в изкуството, той трябва да положи тъкмо свръхусилие. Иначе не стигаш доникъде. Ако тръгнеш към върха, към високия връх, ти където и да стигнеш, си по-високо от този, дето така е превалил през една мъничка бърчинка и се пъчи, че е вече покорител на върховете.

А вторият враг е един тежък страшен провинциализъм, който е най-големият, най-страшният враг на решилите да се занимават с творчество. И този провинциализъм се изразява тъкмо в това пъчене, в тая фукнявщина - без да си направил нищо, да се изживяваш като велик. Значи няма да давам примери, но има маса хора, знаете, дето издават детска книжка с осем изречения и казват: "Това е поредният ми томче." Никакъв том не е, разбира се. То е поредният виц, поредният анекдот.

Значи, или други дето така откриват всеки ден топлата вода, нито си дават сметка, че това, с което се хвалят, е правено преди 50 или 150 години. Когато говорим ние за свръхусилие и за емпатия, трябва да имаме предвид и туй, че изкуството, литературата, творчеството се постигат и след една сериозна ерудиция, след много знания.

Значи смешно е, нелепо е, когато обявяваш себе си за велик модернист, без да знаеш, че това, което ти считаш за голямо естетическо откритие, всъщност принадлежи още на Джовани Бокачо. Значи, има седем-осем века преди теб, когато е открито. Има такива хора.

А каква част от вашето творчество е свързана с "Тунджа+и защо винаги откликвате на поканите да участвате в литературните дни?

Ами, цялото ми творчество, нали ви казах, това е емпатията. То е да чувстваш, да усещаш живота около себе си, да го изстрадаваш и да го пресътворяваш. Тези хора са ми дали и темите, идеите, мотивите, техните чувства, мисли, страсти съм използвал. Аз съм пресътворявал.

Аз съм градски човек. Аз съм студент, цял живот съм живял в града и за мен селото е една друга вселена. Винаги много ме е занимавало, много ми е бил интересен този свят. Той е като друга планета и винаги съм имал така с много мерак съм ходил в селата, с много мерак съм описвал тамошния живот.

Значи, аз твърдя, че от дистанция нещата се виждат по-добре, по-релефно, по-ясно, по-точно. Иначе, когато говорим пак за емпатия, мисля, che Уилям Съмърсет Моъм казва, че ако ти описваш много пристрастно, ти непременно стигаш до сентименталност.

Значи, писателят чувства, той не съчувства. Той описва не това, което му е симпатично, което обича, което харесва, а всичко. Мъчи се да хване цветовете, палитрата, звуците в цялото им многообразие, в цялата им палитра, без да има, без да взема позиция и така се постига пълноценното отразяване на действителността и многозвучието на живота.

И иначе стигаме непременно, както правилно е забелязал този велик английски писател, до сантименти някакви, които са винаги измамни, а и смехотворни.

А що се касае до ангажимента ви с община "Тунджа"?

И това казах. Значи тази смислена политика и друго още нещо ще кажа. Аз се радвам на тия млади момчета, дето са сегашното ръководство. Аз съм един човек вече така "суперстар", както казва Гълъб Йорданов. А и но винаги съм смятал, че прогресът, възходът е там, където е младостта.

Значи, винаги съм вярвал, че младите хора са по-енергични, по-иновативни, по-силни, по-страстни, по-искащи, по-можещи и това си е естествен процес. Значи, никога един така залязващ човек, може да им е много умен, но няма тази енергия. Така че се радвам на тия момчета и аз вярвам, че те ще продължат въобще добрите традиции . Нека не отричаме и това, което е направено и вярвам, че тази община има добро бъдеще.

И накрая, казахте си препоръките за пишещите, а сега какви пожелания ще отправите към пишещите и четящите по повод 24 май?

Стигнахме до най-сложното. Вижте, аз понякога се хващам, въпреки че съм така един, как да кажа, песимист по разум, оптимист по воля, че съм човек, който не се отчайва и който така върви неуклонно по избрания път, но понякога се хващам, че си мисля: има ли смисъл да продължавам да пиша, като вече нито ме четат, нито ми плащат навреме.

То беше нашето занятие много доходно, знаете. А сега има много писатели и малко читатели. А както знаете всеки така илитерат, изръсил някаква псувня в мрежата и се изживява като писател. Значи, аз виждам как понякога е така, защото съм любознателен човек. Аз иначе не влизам в мрежата, не живея в този свят. Аз съм човек консервативен, но от чисто любопитство, понякога така надничам в пренирните.

Виждам, че те наричат писателство псувните, които си разменят. Това разбира се не е писателство, а нещо друго. Това е махленски  спор или каквото щете. При това, на много ниско ниво и с много лош език. И,за жалост това много ниско ниво и този много лош език, тази  чалга култура, най-общо казано, е заляла всичко, овладяла е душите и заради това именно липсват читатели.

Хората вече смятат не само за нещо ненужно това да четеш, но едва ли не и за срам. И трябва да кажа, че има защо да го правят. Защо да се мъчиш да четеш и да мислиш, след като можеш да си купиш за дребни пари, когато искаш, диплома. Значи има, четох една много странна статистика напоследък, че броят на професорите в България е в пъти по-голям от броя на стругарите.

Значи, има в България стотици хиляди хабилитирани лица. Има и ясен ценоразпис. Колко струва докторат, колко струва еди-какво си, колко струва едно, второ, трето, пето висше образование, магистратура. Разбира се, че по този начин се обезсмисля и четенето, и стремежът, и солидното образование и че трябва да се вземат мерки. Това не е моя работа.

Аз моята работа е винаги била да казвам, да алармирам, а си има власт, която трябва да проведе там нужните реформи, да приеме нужното законодателство, да регулира процесите. И в тоя смисъл аз бих добавил още нещо. Има един спор сега много актуален: трябва ли да се учат в училище религия и добродетелност?

Да, трябва да се учат, защото тъкмо там от религията и добродетелността тръгваме към истинските ценности, които са опозиция на тази разкапаност и чалга културата. Ако човек знае 10-те Божии заповеди или седемте смъртни гряха или всичко, което е написано в Светото писание, което в крайна сметка е морален катехизис, което е кодекс морален, значи той във всички случаи ще бъде по-цивилизован, по-образован, по-културен, по-възпитан.

Той ще има стремеж и към самоусъвършенстване, към себепознание от една страна и самоусъвършенстване от друга. Той ще иска да израсне духовно и тогава няма да бъдем тази провинция на духа. Тогава ще бъдем един по-културен, по-търсещ, по-искащ народ. Ще бъдем облагородени. Това е.

Интервю на Елица Хаджиколева с писателя Любомир Котев