Препоръчано от Р. Бакалова:
Събота, 10 Май 2014 04:04„Въпросът е не дали САЩ управляват майданските власти, това е очевидно, а доколко ЕС ще покаже суверенност и ще предотврати превръщането на Украйна в източноевропейска Сирия, сива зона на хронична гражданска война, която ще дестабилизира не толкова Русия, колкото Брюксел.“ Това е част от коментара на доц. Дарина Григорова в интервю за ГЛАСОВЕ по повод кървавите събития в Украйна.
"По красивата метафора на един беларуски аналитик САЩ с майдана се опитват да превърнат Украйна в „огнена стена” между Русия и Европа. Попръжнята на Нюланд пък е американската метафора за отношението им към ЕС. А майданците и последователите им от протестърския интернационал скачат ли, скачат“, казва още доц. Дарина Григорова, преподавател в Катедра "Нова и съвременна история" на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
- Темата, „горещ картоф“ в момента, е кървавата баня в Одеса. Очаквано ли беше за вас с такава сила точно в този град да избухнат такива жестоки сблъсъци? В една от информациите за загиналите и ранените се казваше, че одеските болници не са виждали толкова ранени от времето на войната. Защо в Одеса, защо в този момент? Какво всъщност се случи на 2 май?
- Случилото се в Одеса на 2 май 2014-а е екзекуция – планирано, показно и жестоко убийство на одески граждани, привърженици на федерализма, чието символично присъствие в града беше палатковият лагер на площад „Куликово поле”. Невъоръжени обикновени одесити, лесна мишена за неонацистите от филиалите на „Десния сектор“ в Харков и Одеса, чиято цел е назидателна акция за всяване на страх от позволения терор (именно позволен, защото одеската полиция срамежливо не забелязваше погрома, с което де факто съдействаше на маскираните и въоръжени до зъби националисти).
Формално започва като уличен сблъсък на футболни запалянковци националисти с федералисти, прекъснат от странна трета група, далеч не младежка – всичките с червени превръзки на ръцете (такива имаше и на някои полицаи, които се правеха, че не ги забелязват, и даже се разминаваха с тях) и повечето с георгиевски лентички за камуфлаж.
На ул. „Греческая” бяха първите жертви, като пак се появиха неизвестни снайпери. Групата с червените превръзки изчезва внезапно, така както се появява, националистите се втурват към „Куликово поле” и с прилежно подготвени от девойки коктейли Молотов подпалват колите, палатките и хората, потърсили спасение в Дома на профсъюзите. На един от фотосите от покрива на Дома на профсъюзите обаче човек със същата червена превръзка прави коктейли Молотов… което обяснява защо сградата започва да гори и отвътре, защо по труповете има следи от жестоко насилие и огнестрелни рани… одеситите се оказват в капан.
Изгарят живи. През цялото време, докато гори Домът на профсъюзите, има зяпачи, някои от които си правят селфи и позират, докато изгарят „колорадите” и сепаратистите, както презрително наричат несъгласните с киевския преврат украинци.
Има и опити за спасяване на горящите хора от неравнодушни одесити, но малцина успяват, защото неонацистите отвън им пречат и ги заплашват с физическа разправа, а самите те доубиват с бухалки скачащите от прозорците хора… няма само полиция… тя се разтваря след сблъсъка на ул. „Греческая”. Полицията в Одеса е подчинена на Киев и на практика действа в синхрон с палачите от погрома, което не може да се случи без благословията на майданските власти.
Одеса наистина се върна във Втората световна война, но не само защото се превърна в съвременния Хатин, но се повтори и одеската трагедия от октомври 1941-ва, когато градът е окупиран от немски и румънски войски и всички несъгласни с нацизма одесити – евреи, комунисти и др., са затворени в казармите и изгорени живи, или разстреляни… жертвите са между 25 и 30 хиляди, а до края на окупацията стават 100 000.
В навечерието на освобождаването на града от нацистите през април 1944-та в мазето на Гестапо и в околностите на село Богдановка са залети с бензин и подпалени живи над хиляда одесити – показна акция на безсмислена жестокост, но с много характерния нацистки почерк, който се възпроизведе неслучайно в Одеса на 2 май 2014, за да събуди страха... Истинският брой на одеските мъченици и тогава, и сега едва ли ще стане известен.
Най-циничното в трагедията от 2 май е, че тя е дело и на младежи, опиянени от националистична надменност и нескрита симпатия към нацизма, новите хунвейбини, убиващи с усмивка и чувство на безнаказаност съгражданите си в очакване на Четвъртия райх.
Европа мълчи…
- Може ли да се твърди, че правителството в Киев е заложник на интересите на САЩ?
- Не бих използвала думата заложник, тя повече отговаря за положението на украинския народ, докато киевските власти в момента са по-скоро политици за еднократна употреба – треторазрядни изпълнители на „демократичната” воля на САЩ. Все пак 5 милрд. долара са инвестирали в украинската демокрация по признанията на Виктория Нюланд, не е шега за 23 години, а я колко шистов газ може да се добие в Югоизточна Украйна, как да не раздадеш кифлички на туземците.
Присъствието на САЩ в Киев от самото начало на майдана не се крие, обратно – демонстрира се. Американският флаг веднага след преврата се поставя на сградата на украинското КГБ – СБУ (Службата за сигурност на Украйна), оглавявана от пан Наливайченко, покровител на „Десния сектор”. Визитите на директора на ЦРУ и на американския вицепрезидент форсират използването на военна сила срещу гражданското население на Югоизтока, а Джон Кери открито насърчава насилственото усмиряване на източните украинци, маркирани с удобното клеймо на ХХI век – тероризма, както и игнорирането на цивилните жертви в Краматорск, Славянск и др. въстанали градове.
Въпросът е не дали САЩ управляват майданските власти, това е очевидно, а доколко ЕС ще покаже суверенност и ще предотврати превръщането на Украйна в източноевропейска Сирия, сива зона на хронична гражданска война, която ще дестабилизира не толкова Русия, колкото Брюксел. По красивата метафора на един беларуски аналитик САЩ с майдана се опитват да превърнат Украйна в „огнена стена” между Русия и Европа. Попръжнята на Нюланд пък е американската метафора за отношението им към ЕС. А майданците и последователите им от протестърския интернационал скачат ли, скачат...
- Бихте ли направили кратка хронология на т.нар. „събития“ в Украйна? Как и защо се стигна дотук? Доколко може да се говори за имперски интереси на Русия и връщане на имперското ѝ самочувствие? С какво е специфичен настоящият момент?
- Хрониката на майдана не е толкова интересна като поредната щампа на цветна революция, колкото защо той беше ускорен – по признания на участници от националистите, сценарият е бил замислен за президентските избори, които щяха да се провеждат през 2015. И едва ли избързването е свързано толкова с отлагането на споразумението за асоцииран член на ЕС, послужило само за повод, колкото с необходимостта от реванш на САЩ след неуспеха в Сирия, който стартира реализирането на руската линия на еманципация от еднополюсния модел, наречена по-късно от Сергей Лавров „преформатиране” на световния ред.
Русия от началото на ХVIII век досега е империя, няма как да е друга. Да, понякога може да загуби статуса си на велика сила, както на два пъти се случи през ХХ век – след Брест-Литовския мир (1918), възстановен на 9 май 1945, и след разпада на СССР (1991), върнат при втория мандат на Путин (2007 – речта в Мюнхен може да служи за отправна точка). САЩ и Китай също са империи, ЕС се опитва да стане първата постмодерна империя – дали ще успее, е друг въпрос.
У нас понятието „империя” има повече отрицателен смисъл, което е нормално – на Балканите, а и не само, малките държави винаги са били обект на завоевателен интерес на различни империи, моделирали донякъде подчинените им народности по своята матрица.
Страховете обаче от руски империализъм, ако това влагате в „имперско самочувствие”, са неоснователни, що се отнася до Кремъл при Путин, който е прагматик и чиято цел не е разширяване на политическите граници, а на икономическите. По този начин той замисля и Евразийския съюз, който още не е факт, но се планира като икономически съюз на суверенни държави и няма нищо общо със СССР.
Разбира се, в Русия има крайно консервативни кръгове, които не скриват имперската си носталгия по съветското минало, макар и гарнирана с емигрантска терминология, но те не са на власт. Най-пасионарният неоимперски идеолог е философът Александър Дугин, който е антиреклама на Евразийския съюз, каквато е Валерия Новодворская за съвременния руски либерализъм. Слава богу, нито Дугин, нито Новодворская са на власт и присъствието им е само в малка част от спектъра на обществената мисъл на Русия, а там палитрата е много богата.
- Доколко е съществен въпросът за военните бази в Украйна и как са разпределени интересите в това отношение?
- Русия не може да допусне бази на НАТО в Украйна, защото това е директна заплаха за националните й интереси и тя категорично го заяви. Неслучайно и двете украински конституции досега забраняваха участието й във военни блокове. Майданът откри за пореден път този въпрос. Русия отдавна предлага на ЕС да се създаде европейска система на сигурност без САЩ, с което да се дублира, а после и да се измести НАТО, който е остатък от Студената война, не по-различен от Варшавския договор, разпуснат месеци преди разпада на СССР.
В речта си в Мюнхен от 2007-а Путин напомни за забравеното обещание да не се приближават натовските граници извън ФРГ – това беше цената на руската подкрепа на обединението на Германия. Путин цитира реч на генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер (17 май 1990, Брюксел): „Самият факт, че ние сме готови да не поставяме войските на НАТО извън пределите на ФРГ, дава на СССР твърди гаранции за сигурност” и задава риторичния въпрос „Къде са гаранциите?”.
- Агресор ли е Русия в Украйна? Каква е стратегическата цел на Путин?
- За агресор я представя украинското медийно пространство, което е капсулирано само в тази гледна точка. Не само са забранени руските телевизии, но не се допускат и журналисти от Русия, дори и от опозиционни медии. Тази политика срещу свободата на словото започна още на майдана, когато на пресконференцията на Катрин Аштън в Киев не бяха допуснати само руски репортери, а после при радикализацията част от тях бяха пребити.
Ако имате предвид Крим – Русия чрез военните в базите на Черноморския флот, които по договор могат да са 20 000, гарантира мирното провеждане на референдума, с който кримчани, от които 60 % са чисти руснаци, не рускоезични, се завърнаха в родината си, без да се пролее капка кръв. Имаше само опит за снайпер, но беше осуетен навреме и нямаше много жертви.
В решаващия момент в Севастопол се прояви удивителната и светла личност – народният кмет Алексей Чалый, руски предприемач от потекло на севастополски вицеадмирал, който от години със свои средства изгражда музей на града, съхранявайки руската му история на град герой като защита от украинизацията, форсирана след 2004-та.
На подписването на договора за присъединяване в Москва Алексей Чалый е с пуловер и грее с битълсово рокендрол излъчване сред костюмираната армия на кремълските високопоставени чиновници. След вежливото съединение Чалый се отказва от поста, Севастопол вече не е в „историческото безвремие” по думите му (севастополци са с особената менталност на руски военни и интелигенти, свързани генетично и емоционално от поколения с руския Черноморски флот) и създава агенция за стратегическо развитие – целта му са IT технологиите и не само.
Та ако се върна на въпроса ви – за Крим Путин не е агресор, той е освободител. Дори мнозинството от кримските татари приемат новия политически формат, защото получават за първи път правото на държавен език и на участие в органите на властта, нещо, което дори флиртуващата с тях през последните 23 години Украйна не им дава.
За Украйна също – Русия от началото на кризата призовава към връщането в правовото поле, реакцията й е адекватна и ако има намеса в краен случай, тя ще е само миротворческа, за да предотврати безсмислените жертви сред украинците.
Агресията в Украйна е отвътре в средите на крайните украински националисти и неонацисти от парламентарната партия „Свобода” и от „Десния сектор“ и за съжаление, одеският Хатин може да се повтори.
- Диктатор ли е Путин? Предшественикът му Елцин днес е характеризиран като „марионетка на Запада“?
- Путин не е диктатор, режимът в Русия в момента е просветен авторитаризъм с демокрация от евразийски тип. Елцин наистина управляваше Русия първите години на 90-те с американски съветници, когато чрез Егор Гайдар реализира шоковата терапия и приватизацията, но после той се еманципира.
Елцин не бива да се подценява – ако четете спомените му, ще видите колко точно характеризира героите на прехода и какъв почти животински инстинкт за власт има. Не забравяйте, че той избра Путин за свой приемник, както и че през октомври 1993-та стреля по парламента (при всичките му съветски условности) не декоративно като театралния пуч от август 1991-ва, а реално, и това беше цената на създаването на президентската република, която Путин просто наследи.
- Как бихте формулирали геоцивилизационния код на Русия? Има ли общославянски цивилизационен код – къде сме ние, погледнато от такава гледна точка, къде е Украйна?
- Понятието „геоцивилизационнен” или какъвто и да е код е много схоластично и ми напомня на расова теория в историята. Но има трайни елементи, които изразяват Русия още от времето на империята на Петър Велики през СССР и досега в постсъветската реалност, а те са: европейска култура, източна/евразийска държавност и православна духовност – това е руската координатна система. Украйна е между Русия и Европа и ролята й е на мост, който сега неонацистите на майданските власти се опитват да изгорят във всеки един смисъл.
А къде сме ние? Ако Русия е Евразия (не толкова като география, а като геополитическо понятие), то останалото е Европа, където е България от 681 г. или от покръстването, и Азия, където е Турция например, нищо че формално присъства на стратегическата европейска територия – Проливите.
- Наричате Украйна „Руската Македония“. Пояснете, моля ви.
- Да, украинците за руснаците са това, което македонците за нас – дъщерни нации, еманципирани, но отказващи да признаят историческия си произход. Оттук и свръхемоционалният заряд на отношенията, достигащи като при роднини двете крайности.
Ако македонската нация е съветски проект, реализиран в югославския формат, то украинците през ХIХ век са проект на две империи – Австро-Унгария и Русия, от които се раждат две украински нации, които съжителстваха като гражданска общност в Украйна до разкола след майдана.
Украинците от Галиция (западните украински земи, които от средата на ХIV век престават да бъдат руски до началото на Втората световна война (1939) са етноцентрични, фиксирани върху русофобията и антисемитизма униати, езикът им е изпълнен с полонизми и германизми, резултат са от австрийската политика, използваща ги за противовес на поляците и евреите.
Малорусия – Киев и Източна Украйна – е част от Русия и през ХIХ век се преоткрива украинската култура като родствена на руската, езикът им е напевният украински, моделът им е етнодуалистичен – едновременно се чувстват и руснаци, и украинци до момента на грубата административна намеса на империята при Александър II, виждайки в тях полски агенти, което ги отдалечава от руските корени.
След разпадането на австро-унгарската и на руската империя след Първата световна война Западна Украйна пак става полска покрайнина, докато Източна заедно с Новорусия и благословията на Ленин, съзнателен украинизатор поради патологическата си омраза към всичко руско, заживява като съветски проект, към който по време на Втората световна се присъединява и Галиция.
Отношението към Войната е основната разделителна линия между двете украински нации – западенската вижда в колаборационистите своите герои и не скрива симпатиите си към нацизма, докато източните украинци, участвали с 6 млн. в съветската армия до Берлин, честват 9 май като свят празник.
Нациоцентричният модел на западенците след разпада на СССР се налага на нова Украйна и започва да преформатира историческата памет, фиксирана на образа на врага – Русия. За 23 години независимост украинската нация по галицийски не успява да прекърши източните украинци, но поразява голяма част от младото поколение, което виждаме да прави с усмивка коктейли Молотов и без угризения да подпалва живи съгражданите си само заради георгиевската лентичка, както се случи в Одеса на 2 май.
А ако се върнем на Македония – ние приехме македонското й настояще, нека и тя да признае българското си минало, стига е конструирала античност от стиропор, защото бъдещето й може да се окаже албанско, ако продължи да използва като национален допинг българофобията.
- Могат ли украинските националисти да имат мнозинство в Радата?
- Ако проследите резултатите от всички избори в Украйна досега, ще видите, че не, не могат. Точно затова взеха властта с въоръжен преврат, представен като „национална революция”, и в момента контролират службите за сигурност и националната гвардия, а за пред пресата се конкурират с министерството на вътрешните работи на фейсбучния министър Аваков.
- Тези дни имаше коментари, че събитията в Одеса може би ще поставят под въпрос президентските избори на 25 май. Вашите прогнози?
- Историците не правим прогнози – дори и тези, които са изкушени от съвременната история. Можем само да анализираме случилото се и да видим възможните сценарии, но не и да кажем какво ще стане, врачуването не ни е слабост.
Изборите на 25 май при наличието на съпротивление на Югоизтока – най-силно засега в Луганск, Донецк, но с ясната тенденция да се разширява, с пребивани кандидати за президент – Олег Царьов (вече се оттегли), на когото Турчинов даже отказа полагащата му се охрана, с национална гвардия, създадена от въоръжените отряди на националистите от „Десния сектор“, пренебрегвайки плахите вопли на Европа за разоръжаване (първият е споразумението от 21 февруари, последният – Женевското), с безчинстващи неонацисти, с частните батальони на олигарсите на майдана – Игор Коломойски, който за себе си казва, че е „жидобандера” – как си представяте честно преброяване извън неявяването на половината народ?
Вярно е, че дори и при тези условия изборите ще бъдат признати от САЩ, а оттам и от ЕС за „демократични”, както признаха и преврата, но отвътре страната вече е разделена, новият президент ще бъде в същото положение както Турчинов сега. Неслучайно Тимошенко сне кандидатурата си и отстъпи на стария си враг Порошенко лидерството в майданската листа, а то друга вече и няма освен като формално присъствие. Михаил Добкин от Харков се компрометира отдавна и няма никаква подкрепа.
Други две дати са важни преди 25 май – 9 май (Денят на победата) и насроченият референдум в Донецк и Луганск, който пък Русия от своя страна ще приеме, въпреки условията, при които се провежда – Путин предложи отлагането му, но с условието Киев да почне преговори с Югоизтока, което ще легитимира опълчението наравно с майданските власти и е път към прекъсване на кървавата спирала на терора).
Югоизтокът в лицето на Олег Царьов заяви за решението да се сформира Новорусия, ако Киев не приеме федерализацията на Украйна, което е ясен сигнал, че президентските избори в този им вид – без преговори с източните украинци, с Терористична операция на армията срещу мирното население на Славянск, с неонацистите в наказателните батальони на националната гвардия, няма да обединят, а ще разрушат Украйна. Междувременно гражданската война продължава…
- Коментирайте тези прословути санкции на Запада към Русия – доколко са реалистични, има ли ги въобще, или са само думи, хвърлени във въздуха?
- Не съм икономист, за да преценя доколко последствията ще са сериозни, но мисля, че те могат се използват и като мобилизационен стимул за руските учени, които да развият свои технологии не в чужбина, както правят досега, а в собствената си държава, ако санкциите я принудят да инвестира в науката, а не да я разрушава с неолиберален проект за закон за РАН, какъвто в момента, за щастие, е застопорен.
Твърде обвързани са руската и европейската икономика, за да няма отрицателен ефект и за двете страни, което е в унисон с американските ястреби, целящи откъсване на Европа от Русия и преориентация на ЕС икономически към САЩ. Но в САЩ има и анти-ястреби, да не забравяме и това.
- Води ли се в момента война в Украйна? Или може би предстои?
- И двете… Войната срещу украинците започнаха майданските власти с пращането на армията срещу народа си, с въоръжаването на неонацистите, легитимирайки ги като Национална гвардия, а по същество – наказателни отряди; с допускането на чуждестранни наемници – защото не всеки може да стреля в сънародниците си. Още не е във формата на пълномащабна гражданска война, но на Югоизток в момента е такава.
В Луганска област след първите цивилни жертви от обстрелването на градовете Славянск, Краматорск и др. от бетеерите и хеликоптерите на армията, сформирана предимно от жители на Западна Украйна, опълчението започва да сформира армия от доброволци – преди всичко военни, целта е свалянето на майданското правителство в Киев. От Крим също пращат подкрепления от своята народна отбрана преди присъединяването.
Очевидно неофициално САЩ подкрепят националистите и неонацистите от майдана, докато Русия – опълчението на Югоизтока. Не забравяйте за смесените бракове – руско-украински, те не са просто близки народи, те са роднини. Военни от Украйна са били в Афганистан, а после и на служба в руската армия. Имат достатъчна подготовка, което показа журналистическото разследване от Славянск в Ню Йорк Таймс [C.J. Chivers, Noah Sneider. Behind the Masks in Ukraine, Many Faces of Rebellion NYTimes, May 3, 2014].
За съжаление всяка война продължава много по-дълго от планираното от страните време, а в Украйна развоят тепърва предстои. Украинският народ на Югоизтока вече се организира в Съпротивление и няма да се даде, това са наследниците на победителите от 9 май.
- Какъв ще бъде резонансът на украинските събития върху България?
- Налице е поляризация на обществото ни, мислене в категориите на „врага с партиен билет”, истерична агресия към инакомислещия, особена атмосфера на „време разделно”, което е само в угода на политиците ни, за да действа класическото „разделяй и владей”. За икономическите последствия е писано достатъчно, но мисля, че шистовите вонещици, пардон – лобисти, няма да успеят да внедрят фракинга под формата на „зелена” технология.
- Как гледате на прогнозите за настъпване на нова студена война?
- Звучи ми малко като опасността от глобално затопляне. За да има студена война, трябва да има два полюса, както беше до 1991-ва. В момента по-скоро настъпва краят на студената война от модела на ХХ век, защото има многополюсен свят, не без усилията на Русия и Китай – БРИКС е замислен с тази цел, да има многообразие. Това не значи, че няма да има противопоставяне, напротив, студената война се трансформира в локални минивойни на все по-отесняващата Земя.
По-скоро се завърна риториката от Студената война, което, от една страна, е досаден пропаганден жанр особено по време на сблъсък (за съжаление има резултат, защото пробужда атавистични инстинкти у хората, които ги приближават до Дарвин, а не до Да Винчи), а от друга, е неизбежно заради идеологизираното мислене (няма значение каква е идеологията – марксистка, неолиберална, нацистка и т.н., щом се подхожда религиозно към нея – вярваш и не мислиш… и скачаш, за да се чувстваш приобщен, а не „червен” или „москал”, или нещо друго).
А най-добре и най-естествено е да се ходи/мисли – перипатетизмът е за предпочитане, макар че светът отдавна вече не е маслинената горичка на Аристотел, а все повече заприличва на полигон на геополитически тектоничен сблъсък.
http://glasove.com/interviuta/36439-doc-darina-grigorova-shte-se-prevyrne-li-ukrajna-v-ognena-stena-mejdu-rusiq-i-evropa