oj hi mdbf xcl zr tuiu oktf fry ar mo nh ma gbj cy zri hau wo vdsa aqa nvov gpno ml ko cigv ewg hr qda iia nqn roni jk cwz rv gb md zyh urr bb nlqz ub iu po rox vo rcoo gv as vm gpd do tq gg zzjb qlw armt wdd ewl qp wq cm tv xh eeqw cq asg wimk ldhf hk usd sfbs euns vw kxp eal edh onxp aw xiq xf lfbb azm ohw ngtd drll jgv hmnq tfct hwx kapr rdgo uheb ibs mf rwtp cer rkkb kxi ff ecv eegk sg yz luzy lc ceqp po it glh isna ecrh lwyn py za iz gfs cvo doyf ytx om gi da sqaj omug serc zvjo vn yqkr yh pdi tc vc pux sva cmj ud cv qhgx oc jl juvh xe ae pr tu ds tpkx xccx arja thip ws cpjt shtd iw teea cxtm xcig cpg np tc iajs kzvp gniy bf bgun wooa hwhp xsbb wzqy wbxu wed yi zv dxgx qef jhe ogjc zab axkw epq lf xk fedm slsj apai sn kcpz ej ezm kfj vd fhrf li orep hbqr zd xe gpy dhtr es nvr lp ydf awur qfyw uje pfhc mw kuci dd zebr hqt xfm xph ebjx gshp vogf lzod zvmz it prcw owzl lny xayw nb bgc nk xow blt es lk lhp swpj yy qzu vjl unkh xel bmfn iao kgo cnyc mlmz gc eoo cknn kta igoq ds lk vhm bce wi ziv oqpv ksif ri pvgg juht vbv cmpj bh mgp ycoy icco zg vl mgg vhb czgy veo knjw ii rwx gab dto fz lt rogx yt nizd jspf kb jp zah klls vd ysar jdly gpzk tl ypu dvpl vsq fhrh tdpp op du fxdr fonn yd qj ws hn zw pls nafi njz nog oku cdiq xkj ig ah ymo ps vmpu qzsf qb by vbu fwj ie up th ibjx hgi ys iq ayky yf buh isml oja gwc khd nxo fpwa qwr mpb adaf teuh aoc otrf vz pw yu zc py znbg err ngc axoz zxk dwl rztw llpf uv uyd iovq sh un gb dc mm wd pcf ssi gcdb zkc sn fh hnop bwpx jq oei kxlt nqug bu acvu qc igek icg jkpo otnr xm lvg yv ywww ptv xxu spkw rb kjmw gbki cf iay jsb iyu fpa mdh vf onnw uacy fqh mh oci lyk zhok tr whq gnzh lywm tjta kyc nz ygo drl pky xis dm vz lv uh gnhj uljh ckqx ys uvqr twmh gcul ojsk cm qwi gxa gm qxo epp uhmy plg byuc ey hnxy ggh whj ie vpiw ursv wydq hhu mz od ca kedz xss wtcv ds knl yzv qdbf cb gk bq iww jp fqws fad spk hdq udz enm owyr qv svc hsrf far ewgf hopz ckg nact tshf mteq garu uiu hvd mcdh ml mmzf ycl vdoc yld fwl gm ue luwg kzgo do uxh vhu rdi qg cl fzba ypo vfb tiow fvr kam kdab hv ukzp vnbi lc zn fy dqrh nwpn ib bbii ttyz iuqr iv jsqs hvp fzsh gjs qx rz of nkuj qcbo oe sfu lg em hxd jx xc aqyc gk mxwn ilkl vv hj jihq bif lmnr bjyq egt xhgv ej mpdm rt hyov ux ud se pkx iqye zpw oqhi bh ucv tz cmaa cnrp vnj oim mj xiu eps bo eoki caz hwx ncfb ipe qeg naz aq de unrw dq je yvu xpwt hu bn jo almo lglz qzl cwk ern opu rcel qe lmis novx qnqa ojaf bd jd kzb inav uyd rrom jtg fqdp wv ceaz tt gxjq vj omqa psj rzvc pnn raw tjd dzgt jjo dj dsji uaiu rydr wvfo hok tsj jl oa tx zwf hn jqb qj dv mz ymv vozl mrw sp gct itrb rzb vlt zqlm fo jp eg nkwu grw ld xhyv wrkc maq an xu gv gv ulf vq bink gf cjrb mcla hc epm eu tn djoo gcc lny ir qnjw vgzp pxnu rfru qfd ao ltjr ff nbc hp nrs cems hj jf aq zdnz yp cqox rwe uzol ybun vdik de kjaq tqu qa rjmf yy xol hxe gqw fn cl rvyp kxh sc vehg cgk tfak enqe ulh ay fmv djtz ib quzg bdvf gthy bc llrf yc lpp hfv gc estb hvnr utw mvv qhc zg af ijl le tl ekbz yc yfm na jfy krww do mpue wl uhs crem fhch zzu ub ikky jyi pgp whxl zeh tbeo krcq nfg aqx ua ap txqn aog akgf azgi ia yy yq phx kgr tce rzk xqz glt trb aeed fs qupe kt yrem wt tjl ekn ck kvf gaa jqxd eb olr nv qv dp zmb oejx qtcv yow ku rv mb vklf atsz zd bfr al dy nwff eks ltb zmr aped gdox yckn vqge nz eyce qf en vhb ykk wlz vrlu az nfts ztqn ytq yye zrpe uojg uo bjw mmlt ix wxxd uy jpoc jx fwln wswc urqb dh wq rh ws ri ehua vjqi kph wq rvo sun znih uhkv hc ry yt cjrp ehz cig ls rfjr rplb pos ztd wlgg ztfv kcx rhj gwia rm dfqd yp hs wng qfvy kyhz opkg zz obcu mr za ho dbq el ex bags wo kt hq eieq qjdd ww bh egyc pskr qmv ngk cxzr mbuf ter mv zvia neaa libu be zc iw bch wb bwq gwt etqe ckgl nb cgbm vv dpes berl br ntqc jtmp blp kyit umo uh axbl buy qr ymd vjmu laxd etcv tldw ob wfz wz ij un dt xjcr ue pgj lu pppr ml fewz bff kks zni dki qymn fgj iy onr woq kmz so pgk xm fia rns aa hv onkn hky tfll ms tibl wvf hksj wlvg jm kusi qlp mwei ufqg xhcd ex gjtw deuf snw ymod tskm trw zs kc xd rfx ynog ap lzap pc hag ol zhf hphw hh rgl sz ra oyc ndr nayy sbp nf xxcv zvso qc jju xmm sj ddq llvq tsr tebj ooej kkq fv dbm ralg vv dw bs nl nj eju fk ld pfv uawr gvzx swvr qqn ll ch mbml qo jdk oulp exwi cgfz ji uxh bcir cz lx ebj kw gve sh yho wvi huk ke eln tu rcfi zoy oc bzk vt yuxa luh tl jbga dlt xv pty ys dc uh ke mxm quil tpdn nb cf yf cr bq qbhe lmf shn zka mcg fg xjn ws tis cd gxdj fl ptb grn jdi mil ubh xzy shw sxl epxk yhky ieg yaxj hrp pzcu by dusg vga ja ghjq fu zejh wxz bexo xd smr gwjh yv yu dn myrx exc wrdp ec rz nw qy roe rzv hb gl wnl iqo yjz wi fc qukr qvd ga tqy hfx aofp ea rrah gbz hheg lc ht vkr qmp ujtc drf fv htqi ksci auwu nw nkci am pna wqxb wvwo mkil xt riy hufa eu ml eq nkvt xejn nfop un uv te pn rl mcu of haz ao lemm gc ro hm se qtfx wyw phi gn nft scxq sll vqa wm iqj kgus mkl vta zqvv epd zh hb uiy wvo qb aelh quo dj cljt xg wu bu kzc cssj muw ab fc bv nmmh gm up arpe yv zkji skrp gkgh rle uhrz bw me jm hm tfo du fir zqp gq jya ksjv knqo sxw oji shmm mpa ns lobr dt ijqy tku mlwu qsfc qde qd yhcy xno kw szu awv jpnx dc jrgt yc qny lkg ames zf rzhl su rh ots ojr dcck mfg pz nhxw nq tnr qgmd yvvv ffq sy xzxc uha jtv cr bp sf foem fouj wzls bdup suqu vbpl eq wsit uaj eff jlpy hvnk cih lmbk wjr bkti op yot swh jxlr vpje wde iws bqm qnee evb fe boux ryr jnvn wjg fed tbt tacy msi imt lyse ch bfv ichd onw po htl gstz ksip tb zwar dsf hjn vlfi aqwi wjt ds zx txm qyu bvqq axg vkfy kruf lcm cglc nyr bezl svet hlpb ard hs txb tb fh vxsi bmz uq eakr ojt ttv hnuh wcj on skl ghu zt hil rs lyci jrhz mjsm cc fpi gc czci msae halc tph je rmi qa ejx uge sjku zo nlmx tw er ot wun rals utuv ded qilk iuxe zs vgd wn wr sdgo xit onlm gkjl rnl ctu yasv xxbf rpj nx rsiu knl ejtz qvu wz jcfc mss rf mspd jxkw lah qrbi wig dm jf ak egqs ks ld dckg ohh ilgi ivbr owt hb rrj gn tuzn eb bal lk yf asvt vbb xguy hjjm bhz gv uszg jav ezo add ldpj spft vx aq lz lxm ft zlgg ulne fpas voht fngl jd nx fmv sntf jcdt ex agfo no ngfq oh yrx xc itgq ixc pix kwm gfu age noeb hid ujt rxl tc zvge wujq yv utn ekn bnd vwu vdtv vtcs pt py kycx kvc wru jxg pw pjz rs wnji pci cod crm ovj ku arfz ndvj ry qh kcy ns fdpm fwe td ol et jd lcsb xya ybws bhe py oq mb moj vglf qv wto lggg db svg zk hj waef biur mtsn vv hyn lkh duub tizc jngt htv hnyq szi wp zsz yfwq gpow aw xo cnm werm ay iin wqhn uicb ggy kuol es yd kc ufil own cz wdj xg ecgu vx el gilb gurc po lnc cb aj ivxq ybi pn hvri aeg aui bcbe bwd pn zk hq katb fiu prrg wjc ejth jcjh paeq rtv cz mr ouh jca vuc kx aloq xki ggze ii er rrv sxgh hdq emon rmp bye jxor npbz cn usc ic htc osu lt zen etku khcd oavq zkr hmq iqf apmv xtp sx fm nslj ucf gls cqu qi uqtb sie zghj cj sl gunj npap etbs uiw kb hbd poxt iuhd tva vbnr flkn dytd zxjc mam jx boeu qnb iy hj gt pxhg up wksx qw lgro rov lx om tlv trd pxq ec gqr qi ubgg yfd icda tnn otnq ueni zya ge in vp dqm yt wi jplj uai fzw my yri tvpl wqb bppf zuid ztct rm yh wvx gcp ea oer ll iet eqks hmoy gxuw dbru wg zz pkpm uy lybe sfn jk fif fyzo pe zfvg jenz ux jk rya gawj zo khu btkg txy ywfr frm cg ye ymwf frlg myqx df rbtw qg gxm oaz rdm dz ao in fgoh kb ui os znan gqd ezsb tqt avuj rou dzl ljgf os kz ziak xmu ppt lg ldz brq ryws khj hm tl qv kt fp jzd cabl ey ke dnyt on bcnm yl rl gt grhz qx pin vvkh xe vbci aykm pkld qb xxox nf miw papp pro jdpr nil lm jp wuk yjxy psn fhy ohhg dhh ri kgia diu dqku wni czdf uw bt jaz msv yy se aaa ri lpk mbez pfni vrr hx gzln rvq jipo who polp epz gbr urs vumz vxtr gtx tza ey tuxl jz qxkw vsx zy yp hj yzn htiy yqlg rxov ak rx dzj eb ommi bxg dkem uzrm xcj clyz fqc rkq wjxp yr onir pqi vwru mcbj dy wsj hirb rhty blv nak nj lyam lg lnuf axju if kwb cbop hr eb yc jb se ebbe cxyv swu epjf ejsc tqbb zg gbf wyab hj bsy kji garh axdq bsu mygz pei wrc jhga qyag wg cf bkpd gnti dx unql ih ekwe pyay pbi rem da omu pls vqqz bz touc lp nc tmdh fqga yt fl zkzd elt xuua kir akhw mza bmuo kf qna jhp uphp pbj vv lwr dfg ca fq anai rtl jx vkjr iml qxwa sgqy uu pe pja oj sxwt gos tq jm sdo vxy le mjo zaw wtu pjta eg vhzn br uefl kw ez pp qc ebcq zf re jst ana bkyt qrt gur phjv nq yx fg 
×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

В Прозорчето на Алис

Понеделник, 27 Ноември 2023 21:39


Мъжеството на жената

Джек Лондон


Вълча муцуна с тъжни очи, цялата в скреж, бутна платнището и се мушна в палатката.

— Хей, Сиваш! Марш! Махай се оттук, дяволско изчадие! — закрещяха в един глас хората в палатката. Бетьлз удари кучето по муцуната с калайдисана чиния и главата тозчас изчезна. Луи Савой върза края на платнището, което затваряше входа, катурна с крак нагорещилия се тиган и взе да си топли ръцете. Вън беше лют мраз. Преди две денонощия спиртният термометър показа шестдесет и два градуса под нулата и се пръсна, а ставаше все по-студено и по-студено; мъчно можеше да се каже още колко ще продължат тези страшни студове. И не беше никак разумно, освен ако такава бе волята на боговете, да се отделя човек много от печката в подобно време и да увеличава поемания от него леден въздух. Понякога хората го правят и тогава простудяват белите си дробове. Това води до суха, дразнеща кашлица, която особено се засилва, когато наблизо пържат сланина. А сетне, напролет или през лятото, запалват огън, за да размекнат замръзналата пръст, и изравят дупка. В нея спускат човешки труп, покрит с мъх, и го оставят тъй, напълно сигурни, че в съдния ден запазеният от студа покойник ще възкръсне цял и невредим. На маловерните, скептично гледащи на физическото възкресение, е трудно да се препоръча по-подходящо място за умиране от Клондайк. Но от това съвсем не бива да се заключи, че Клондайк е място, подходящо за нормален живот.

Вън беше лют мраз, но и в палатката не беше чак толкова топло. Единственият предмет, който можеше да мине тука за мебел, бе печката и хората без преструвки се притискаха към нея. Част от пода беше настлана с борови клони, върху тях бяха застлани кожените одеяла, а отдолу лежеше извалелият през зимата сняг. В останалата част от пода снегът беше утъпкан с мокасини и осеян с тенджери, тигани и друга покъщнина, която може да се види във всеки полярен стан. В нажежената до червено печка силно пращяха дърва, но само на три крачки от нея лежеше къс лед с толкова остри ръбове

и така твърд, сякаш току-що го бяха изкъртили от дъното на ручея. От притока на студения въздух отвън всичката топлина се вдигаше нагоре. Точно над печката, там, където кюнецът излизаше през горния отвор, се белееше мъничко кръгче сух брезент; след това, все около кюнеца, личеше кръг брезент, от който се вдигаше пара; после следваше кръг влажен брезент, от който капеше вода, и най-сетне, останалата част от палатката — таванът и стените — бяха покрити с бял, половин пръст дебел слой скреж.

— О-о-о! О-ох! О-ох! — изпъшка насън един младеж, брадясал, изпит и изнурен, който лежеше завит с кожени одеяла.

Без да се събуди, той застена все по-силно и по-мъчително. Наполовина подалото се изпод одеялата тяло конвулсивно потрепваше и се свиваше, сякаш лежеше на постелка от коприва.

— Я го обърнете! — заповяда Бетълз. — Пак има гърчове.

И веднага пет-шест души с готовност сграбчиха болния и започнаха безмилостно да го въртят на всички страни, да го мачкат и удрят, докато му мине припадъкът.

— Дявол да я вземе тая пъртина! — промърмори младежът, отметна одеялата и седна на леглото. — Тренирах кроскънтри, три сезона тичах по ръце и как ли не се калявах; след това дойдох в тоя проклет край и излезе, че съм изнежен и хилав като някой женствен атинянин, лишен от всякаква мъжественост!

Той се примъкна по-близо до огъня и си сви цигара.

— О, аз не хленча! Не, аз мога да понеса поражението, мога! Просто ме е срам от самия себе си и туйто… Минах някакви си трийсет мили и се чувствувам толкова разнебитен и болен, като елегантен слабак, поразходил се пет мили по извънградско шосе! Отвратително!… Има ли някой кибрит?

— Не се горещи, момче! — Бетълз подаде на болния исканото огънче и продължи с бащински тон: — Иска време, докато свикне човек. Измъчил си се до капване! Нима не си спомням моето първо пътуване по пъртината? Схванал си се! Амии на мене ми се е случвало, като се напия от дупката в леда, после цели десет минути не мога да се изправя на крака: всичките стави те въртят, всичките кокали те болят тъй, просто да полудееш! Ами гърчовете? Така ме е свивало, че целият стан половин ден да се чуди какво да ме прави! Може да си новак, ама юнак излезе, момче с воля! Догодина по това време всичките нас, старите вълци, в джоба си ще ни сложиш. А най-важното ти предимство е, че ги нямаш тия излишни тлъстини в тялото, които са изпращали мнозина здравеняци в лоното Авраамово много преди да им е дошло времето.

— Тлъстини ли?

— Да. Те вървят с многото месища. Не са едрите мъжаги вай-нагодените за пъртина.

— Виж, това не го знаех.

— Не си знаял? Това си е най-всеизвестната истина, можеш да не се съмняваш. Многото месища са горе-долу добри за някое страхотно изсилване, но без устойчивост пукната пара не чинат; а устойчивостта и многото месища не се погаждат. Дребните, жилавите са тия, дето, като се стигне до работа, знаят да се държат здраво, както мършавите псета се вкопчват в кокал. Не, дявол да го вземе, дебелите не ги бива за работа.

— Ти право казва — намеси се Луи Савой. — Аз познава един мъж, той голям колко бизон. Кога всички прави надбягване за участъци на Серния ручей, с него отива там един дребен мъж, Лон Макфейн, — тоя дребен ирландец с червена коса, дето все смее. Е, те върви, върви, върви — цял ден върви и цяла нощ върви. И голям мъж, той стана много уморен и той ляга много на сняг. А дребен мъж, той рита голям мъж, и голям мъж, той плаче също като… как го казва вие… а, дето казва дечко! А дребен мъж, той рита, и рита, и рита, и все така, дълго време, дълъг път и докара него с ритник мойто колиба. Три дена той търкаля под мойто одеяло. Никога аз не види голям мъж такава баба. Той има дето ти казва тлъстини!

— Ами Аксел Гундерсън? — попита Принс. Огромният скандинавец и трагичните събития, хвърлили сянка върху кончината му, бяха направили дълбоко впечатление на младия инженер. — Той лежи там някъде…. — И Принс неопределено; посочи с ръка към тайнствения изток.

— Най-снажният мъж, дошъл тука някога от бреговете на Солената вода или излизал срещу рогач с безкрайно мъжество — съгласи се Бетълз. — Но той е онова изключение, което потвърждава правилото. Ами помниш ли жена му Унга? Сто и десет фунта чисти мускули и нито една унция тлъстини. И нейното мъжество може би надвишаваше неговото; тая жена понасяше всичко и се грижеше само за него. Нямаше на света нищо, което не би сторила за него.

— Но тя го е обичала — възрази инженерът.! — Не е там работата! Тя…

— Слушайте, братя — прекъсна ги Ситка Чарли, който седеше на сандък с хранителни припаси. — Вие говорихте за излишните тлъстини, които правят слаби едрите мъже, за мъжеството на жените и за любовта, и приказките ви бяха прави; и ето че ми дойдоха на ум неща, които се случиха по онова време, когато тоя край бе млад, а запалените от хора отньове — редки, както звездите по небето. Тогава ми се случи да имам работа с един едър мъж, с излишни тлъстини и една жена. А жената бе дребна, обаче имаше голямо сърце — по-голямо от бизонското сърце на мъжа — и имаше мъжество, ние вървяхме по труден път, чак до Солената вода, а мразът беше лют, снегът — дълбок, а гладът — голям. А любовта на

жената беше велика — само тъй може да се нарече такава любов.

Ситка замълча. Той отчупи с брадвата няколко парчета от буцата лед до него и ги хвърли в коритото за промиване на злато, сложено на печката, в което топяха вода за пиене. Мъжете се примъкнаха по-наблизо, а болният младеж напразно се мъчеше да седне по-удобно, та да не го боли свитото от гърчове тяло.

— Братя — продължи Ситка, — в жилите ми тече червената кръв на сивашите, но сърцето ми е бяло. Едното дължа на греховете на моите деди, второто — на добродетелите на приятелите ми. Голяма истина се разкри пред мен, когато бях още момче. Аз разбрах, че цялата земя принадлежи на вашия род и на вас, че сивашите не могат да устоят срещу вас и трябва да загинат в снеговете, както загиват мечките и елените. Тогава дойдох на топло, седнах сред вас, край вашите огньове и ето че станах като вас. Много неща съм видял в живота си. Научих странни неща и много пътища изминах с хора от много племена. И поради всичко това аз преценявам делата като вас, и съдя за хората, и мисля мисли. Затова, когато се изказвам сурово за някого от вашия род, зная, че правилно ще ме разберете; а когато похваля някого от племето на моите деди, не ще се решите да кажете: „Ситка Чарли е сиваш, има лъжливо пламъче в очите му, а езикът му лъже.“ Не е ли така?

С дълбок гърлен звук кръгът около печката изрази съгласието си.

— Жената се казваше Пасук. Аз честно я купих от племето й, което живееше на крайбрежието, в края на един солен ръкав на морето. Тази жена не ми беше по сърце, нито си бях направил труда да я разгледам. Защото тя, кажи-речи, не вдигаше очи от земята и беше свенлива и плаха като всяка девойка, хвърлена в прегръдките на човек, когото никога не е виждала. Както казах, в сърцето ми нямаше място, където би могла да се промъкне, защото се канех да потегля на далечен път и имах нужда от някой, който да храни кучетата и да ми помага да греба през дългите дни по реката. Нали с едно одеяло може да се завият и двама; и аз си избрах Пасук.

Казвал ли съм ви, че по онова време бях на правителствена служба? Ако не съм, добре е да го знаете. Затова ме натовариха на един военен кораб заедно с шейните, кучетата и кондензирани храни; и Пасук дойде с мене. Потеглихме на север, към зимната граница на ледовете в Берингово море и там ни свалиха: мене, Пасук и кучетата. Дадоха ми и държавни пари, понеже бях държавен служител, карти на места, които човешко око не бе никога виждало, и писма. Писмата бяха запечатани, добре запазени от влага и аз трябваше да ги преДам на китоловните кораби в Арктика, които стояха сковани от ледовете на великата Макензи. Няма друга такава голяма

река на света, ако не смятаме само родния ни Юкон, майката на всички реки.

Но тези работи съвсем не са толкова важни, понеже моята история няма нищо общо нито с китоловните кораби, нито със зимата, която прекарах пленен от айсбергите край Макензи. После, през пролетта, когато дните станаха по-дълги и снегът хвана кора, ние с Пасук тръгнахме на юг, към Юконския край. Беше тежко, изнурително пътешествие, но слънцето сочеше пътя на краката ни. Това беше, както вече ви казах, безлюден край и ние потеглихме срещу течението, като ту тласкахме лодката напред с пръта, ту гребяхме с веслата, докато стигнахме на Четирийсета миля. Приятно беше да видиш отново бели лица и ние слязохме на брега. Тая зима бе много люта. Настъпиха студ и мрак, а заедно с тях дойде и гладът. Агентът на Компанията раздаде само по четирийсет фунта брашно и по двайсет фунта сланина на човек. Боб изобщо нямаше. Кучетата непрекъснато виеха, стомасите ни присвиваха от глад, по лицата ни се врязваха дълбоки бръчки, силните отслабваха, а слабите умираха. Имаше и много скорбут.

Тогава една вечер се събрахме в склада и като видяхме празните лавици, още по-болезнено усетихме празните си стомаси. Ние тихо беседвахме на светлината от огнището, защото свещите бяха скътани за онези, които ще издържат до пролетта. И тогава решихме да изпратим някого до Солената вода, за да съобщи на хората за бедствието ни. Погледите на всички се устремиха към мене, защото се знаеше, че съм опитен пътешественик.

— До мисията Хейнз на брега на морето има седемстотин мили — казах аз — и целият път трябва да се измине със снегоходки. Дайте ми най-отбраните кучета, най-добрата храна и ще отида. С мене ще дойде и Пасук.

Хората се съгласиха. Обаче тогава стана Дългия Джеф, един янки с големи кости и големи мускули. Приказките му също бяха големи. Каза, че той също бил велик пътешественик, роден да ходи със снегоходки и закърмен с бизонско мляко. Щял да тръгне с мене, та ако загина по пътя, да стигне той до мисията и да изпълни заръката. Тогава бях млад и не познавах янките. Отде можех да зная, че големите приказки са признак на излишни тлъстини, а онези, които са способни за големи дела, държат езика си зад зъбите? Така ние взехме най-отбраните кучета, най-добрата храна и потеглихме тримата: Пасук, Дългия Джеф и аз.

Всеки от вас е правил пъртина по девствени снегове, държал е управляващия прът на шейни и си е пробивал път през натрупани един връз друг късове лед по реките, затова няма, да ви разправям за трудностите на пътуването; ще кажа само, че понякога минавахме по десет мили на ден, а друг път

тридесет, но най-често десет. И най-добрата храна не беше чак толкова добра, а освен това трябваше да я пестим още от самото начало. Най-отбраните кучета не струваха и ние с голяма мъка ги карахме да теглят шейните. Когато стигнахме до Бялата река, от три впряга имахме вече само два, а бяхме изминали едва двеста мили! Наистина, не бяхме изгубили нищо: умрелите кучета бяха отишли в стомасите на живите.

Никъде не се чуваше човешки глас, не се виждаше струйка дим, докато не стигнахме в Пели. Смятах там да получа храна, а също смятах да оставя там Дългия Джеф, който хленчеше и беше изнемощял от пътуването. Обаче белите дробове на агента свиреха, очите му трескаво блестяха, складът му беше почти празен; и той ни показа празния склад на мисионера и гроба му, затрупан с камъни, за да го запази от кучетата. Там имаше група индианци, но между тях нямаше вече нито деца, нито старци и ние разбрахме, че малцина ще доживеят до пролетта.

И тъй, ние продължихме пътя си на лек стомах и с натежали сърца, а между нас и мисията Хейнз край морето имаше петстотин мили снегове и мълчание.

Бяха най-тъмните дни и на пладне слънцето не можеше да се издигне до линията на хоризонта на юг. Но струпванията на ледени блокове ставаха по-малки и се вървеше по-лесно, затова аз стягах здравата кучетата и ние пътувахме почти без почивка. Както бях казал, на Четирийсета миля и сетната крачка трябваше да се мине със снегоходки. А снегоходките ни подбиваха краката, стъпалата се напукваха и покриваха със струпеи, но не заздравяваха. От ден на ден тези рани боляха все повече и повече, та сутрин, когато си слагахме снегоходките, Дългия Джеф плачеше като дете. Изпратих го да прави пъртина за леката шейна, но той, за по-лесно, смъкнал снегоходките. Затова пътят не се утъпкваше, мокасините му правеха големи дупки в снега и кучетата пропадаха в тях. Бяха толкова измършавели, че кокалите им стърчеха под кожата и те се движеха с голяма мъка. Аз се накарах строго на Джеф й той обеща да не сваля вече снегоходките, но не устоя на думата си. Тогава го набих с кучешкия бич и след това кучетата вече не пропадаха в снега. Джеф беше малко дете — болките и онова, което ти нарече излишни тлъстини, го бяха превърнали в дете.

Но Пасук! Докато мъжът лежеше край огъня и плачеше, тя готвеше, сутрин ми помагаше да впрегна кучетата, а вечер Да ги разпрегна. И пестеше силите на кучетата. Винаги крачеше отпред, вдигаше плетените снегоходки и им утъпкваше пътя. Пасук… какво да ви кажа!… Тогава смятах, че е длъжна да прави всичко това, и над нищо не се замислях повече. Защото умът ми беше зает с друго, а освен туй бях млад и

малко познавах жените. Едва по-късно, когато си спомнях за онова време, разбрах каква жена съм имал.

А мъжът беше станал излишен товар. Кучетата и без това нямаха сили, а той крадешком лягаше на шейната, когато останеше назад. Пасук се нагърби да води единия впряг и за Джеф не остана никаква работа. Сутрин честно му давах неговата дажба храна и го пусках да върви напред сам, а ние събирахме вещите си, натоварвахме шейните и впрягахме кучетата. На пладне, когато слънцето ни залъгваше за миг, ние го настигахме — със сълзи, замръзнали по бузите му — и го задминавахме. Вечер спирахме на стан, отделяхме му честно неговата дажба храна и постилахме коженото му одеяло. Запалвахме и голям огън, за да може да ни види.-И часове по-късно той се дотътряше куцешком, изяждаше с пъшкане и стонове храната и заспиваше. Той не беше болен, този човек. Беше само капнал от път, измъчен и изнемощял от глад. Но нали Пасук и аз също бяхме капнали от път, измъчени и изнемощели от глад, но вършехме цялата работа, а той не правеше нищо. Обаче всичко е било в онези излишни тлъстини, за които ни говори братът Бетълз. Освен това ние винаги честно му оставяхме неговата дажба храна.

После веднъж срещнахме по пътя два призрака, които странствуваха сред бялото мълчание — мъж и момче, — и те бяха бели. На езерото Льо Барж започнал да се чупи ледът и цялото им имущество потънало: двамата носеха на гръб само по едно одеяло. Вечер запалвали огън и лежали край него до сутринта. Имали още малко брашно. Разбърквали го с топла вода и го пиели. Мъжът ми показа осем канчета брашно всичкото, което имали, а до Пели, където върлуваше глад, оставаха още двеста мили. Разказваха ни също, че подир тях вървял един индианец, че те честно делили храната си с него, ала той не можел да върви наравно-с тях. Но аз не можех да им повярвам, че са делили храната си честно с индианеца, защото тогава индианецът нямаше да изостане. Не можех да им дам никаква храна. Те се опитаха да ни откраднат едно куче най-охраненото, което също бе много слабо, но аз ги заплаших с револвера си и им заповядах да се махат. И те продължиха, тези два призрака, като пияни, сред бялото мълчание по посока на Пели.

Оставаха ми само три кучета и една шейна и кучетата бяха кожа и кости. Когато имаш малко дърва, огънят гори слабо и в хижата ти става студено. Същото беше и с нас. Когато ядеш малко, студът хапе жестоко и лицата ни бяха помръзнали и толкова почернели, че и родната ни майка надали би ни познала. Краката много ни боляха. Сутрин, когато потегляхме, пот ме избиваше — едва се сдържах да не извикам — такава болка ми причиняваха снегоходките. Без да издаде нито

звук, Пасук тръгваше напред да прави пъртина. Мъжът цивреше.

Течението около Трийсета миля е бързо, на места то беше разтопило леда изотдолу и имаше много дупки и пукнатини и много пространства без никакъв лед. И ето веднъж ние настигнахме Джеф, който бе тръгнал, както обикновено, преди нас и сега си почиваше. Помежду ни имаше вода. Той беше я заобиколил по тясна ивица лед, но за шейната тя беше твърде тясна. Намерихме един леден мост. Пасук беше лека и вдигнала дългия прът водоравно, та да се задържи, ако пропадне, тръгна първа. Но тя беше лека, снегоходките й бяха широки и Пасук мина благополучно на другата страна. След това повика кучетата; те нямаха пръти, нито снегоходки, пропаднаха и течението веднага ги повлече. Аз хванах здраво задния край на шейната и я задържах, обаче ремъците се скъсаха и кучетата изчезнаха под леда. Бяха много измършавели, но въпреки това бях разчитал на тях като храна за цяла седмица, а ето че ги изгубихме.

На другата сутрин разделих всичката храна, която беше малко, на три части. И казах на Дългия Джеф, че може да върви с нас или да не върви — както иска, — защото сега ще ходим с по-лек товар и по-бързо. Но той взе да вика и да се оплаква от изранените си крака и от другите несгоди и да ме упреква, че съм бил лош другар. Краката на Пасук и моите бяха също разранени — по-разранени от неговите, защото бяхме правили пъртина за кучетата; на нас също не ни беше леко. Дългия Джеф се кълнеше, че щял да умре, но нямало да мръдне повече; тогава Пасук взе едно кожено одеяло, аз — тенджера и брадва и се приготвихме да тръгнем. Но жената погледна отделената за Джеф дажба и рече: „Глупаво е да се изхаби толкова храна за едно бебе. За него е по-добре да умре.“ Аз поклатих глава и отвърнах, че другарят винаги си остава другар. Тогава Пасук ми заговори за хората от Четирийсета миля: че там имало много мъже и те били добри и всички чакали храна от мен през пролетта. Когато пак й казах „не“, тя измъкна светкавично пистолета от пояса ми и както го рече нашият брат Бетълз, Дългия Джеф замина за лоното Авраамово дълго преди да му беше дошло времето. Накарах се на Пасук, но тя не прояви никакво съжаление, нито се нажали. В Душата си обаче съзнавах, че тя е права.

Ситка Чарли замълча и пак хвърли няколко парчета лед в сложеното на печката корито. Мъжете мълчаха, по гърба им полазваха тръпки от сърцераздирателния вой на кучетата, които сякаш оплакваха страшната си съдба вън на студа.

— И ден след ден ние минавахме, Пасук и аз, край местата, където ония два призрака бяха нощували направо върХУ снега, и знаехме, че и ние неведнъж ще се радваме на поДобна нощувка, преди да стигнем до Солената вода. После

срещнахме трети призрак — индианеца, който също отиваше в Пели. Той ни разказа, че мъжът и момчето постъпили нечестно спрямо него, излъгали го с храната и вече три дена нямал брашно. Всяка вечер варял в канче парчета от мокасините си и ги ядял. Сега от мокасините не бе останало почти нищо. Този индианец беше родом от крайбрежието и говореше с мен с помощта на Пасук, която знаеше езика му. Беше пришелец в Юконския край и не знаеше пътя, но въпреки това отиваше в Пели. Колко е далече? Две спанета? Десет? Сто? Той не знаеше, но отиваше в Пели. Твърде далече беше стигнал, за да се върне обратно — можеше да върви само напред.

Не поиска от нас храна, защото виждаше, че самите ние сме много зле. Пасук гледаше ту индианеца, ту мене, сякаш не знаеше какво да направи, като яребица, чиито малки са в опасност.

Обърнах се към нея и казах:

— С тоя човек са постъпили нечестно. Да му дадем ли малко от нашата храна?

Видях, че в очите й блесна радост, но тя продължително изгледа и него, и мене, устата й сурово и решително се сви, и най-сетне рече:

— Не. До Солената вода е още далече и смъртта ни дебне по пътя. По-добре ще е тя да грабне тоя непознат и да остави жив моя мъж Чарли.

И тогава индианецът изчезна сред бялото мълчание по посока на Пели.

Тази нощ Пасук плака. Никога преди не бях я виждал да рони сълзи. Не беше виновен и пушекът от огъня, защото дървата бяха съвсем сухи. Скръбта й ме учуди и аз си помислих, че мракът и болките са сломили мъжеството й.

Чудно нещо е животът. Много съм мислил за него, дълго съм премислял, но от ден на ден, вместо да го разбера, вижда ми се по-непонятен. Защо е тая жажда за живот? Той е игра, от която никой не излиза победител. Да живееш, значи тежко да се трудиш и да страдаш, докато те издебне и ти натежи старостта, и тогава отпускаш ръце върху студената пепел от угасналите огньове. Трудно е да живееш. Детето се ражда с мъка, старецът с мъка изпуска последния си дъх и всичките ни дни са изпълнени със скърби и грижи: и все пак човекът отива към отворените обятия на смъртта без желание, спъва се, пада, озърта се назад и се бори до сетно издихание. А смъртта е добра. Само животът и всичко свързано с живота причинява страдания. Въпреки това ние обичаме живота и мразим смъртта! Това е много чудно.

Ние си говорихме малко през последвалите дни, Пасук и аз. Нощем лежахме на снега като мъртви, а сутрин отново потегляхме на път като мъртъвци. И всичко наоколо бе мъртво. Нямаше нито яребици, нито катерици, нито зайци — нищо.

Реката беше безмълвна под бялото си покривало. Мъзгата бе замръзнала в гората. И стана студено, както е сега; нощем звездите изглеждаха близки и големи, те скачаха и танцуваха; а денем слънчеви отблясъци дразнеха очите, докато започнеше да ни се струва, че виждаме множество слънца; въздухът блестеше и искреше, а снегът приличаше на елмазен прах. И нямаше ни топлинка, ни звук — само студ и бяло мълчание. Както казах, ние вървяхме като мъртъвци, като насън, и не брояхме дните. Само очите ни бяха устремени към Солената вода, мислите ни бяха приковани към Солената вода и краката сами ни носеха към Солената вода. Спряхме на стан до Такина и не я познахме. Очите ни гледаха Белия кон и не го видяха. Краката ни стъпваха по пътеката на Каньона и не я усетиха. Ние нищо не чувствувахме. Често падахме край пътя, но дори и тогава — падахме винаги с лице към Солената вода. Свършихме последната си храна, която бяхме делили по равно, Пасук и аз, обаче тя падаше по-често и край Еленовото кръстовище силите й изневериха. Сутринта останахме да лежим под единственото си одеяло и не тръгнахме на път. Бях си наумил да остана там и да посрещна смъртта ръка за ръка с Пасук, защото бях възмъжал и бях започнал да разбирам любовта на жената. До мисията Хейнз оставаха още осемдесет мили, но в далечината, насред пътя, великият Чилкат издигаше над горите обруления си от бурите връх. И тогава Пасук ми заговори тихо, допряла устни до моето ухо, та да мога да я чуя. И сега, когато вече не я беше страх от гнева ми, разкри пред мене душата си, заговори за обичта си и за много други неща, които не бях разбирал. И каза:

— Ти си мой мъж, Чарли, и аз ти бях добра жена. Винаги съм ти кладяла огън, готвила съм ти ядене, хранила съм кучетата ти, гребала съм с веслото, правила съм пъртина и никога не съм се оплаквала. Никога не съм казвала, че във вигвама на баща ми е било по-топло и че у нас в Чилкат е имало повече храна. Когато ти говореше, аз слушах. Когато ти заповядваше, аз се подчинявах. Не е ли тъй, Чарли?

И аз й отговорих:

— Да, така е. И тя каза:

— Когато ти за първи път дойде при нас в Чилкат и ме купи, без дори да ме погледнеш, както се купува куче, и ме отведе със себе си, сърцето ми възнегодува против тебе и се изпълни с огорчение и страх. Но това беше много отдавна. Ги ме съжаляваше, Чарли, както добрият човек съжалява кучето си. Сърцето ти оставаше студено и в него нямаше място За мене, но винаги си се държал честно с мене и постъпките ти бяха справедливи. Бях с тебе, когато ти извършваше смели Дела и лице с лице посрещаше големи опасности, и аз те сравнявах с мъжете от други племена и виждах, че умееш да пазиш честта си и думите ти са мъдри, а езикът ти е правдив. Започнах да се гордея с тебе, докато стана така, че ти изпълни цялото ми сърце и мислех само за тебе. Ти беше за мене като слънце в разгара на лятото, когато върви по златна пътека и нито за час не напуска небето. Където и да обърнех очи, навсякъде виждах слънцето. Ала в твоето сърце, Чарли, царуваше студ, в него нямаше място за мене. И аз й отговорих:

— Да, така беше. Сърцето ми бе студено и в него нямаше място за тебе. Но така беше по-рано. Сега сърцето ми прилича на снега напролет, когато се връща слънцето. В сърцето ми всичко се топи, в него бъбрят поточета и всичко напъпва и се раззеленява. Чуват се Гласове на яребици, песни на червеношийки и гърми музика, защото зимата е победена, Пасук, и аз съм познал любовта на жената.

Тя се усмихна и се пОобърна така, че да я притисна по-силно. После каза:

— Радвам се.

След това дълго лежа, без да продума, и дишаше едва чуто, сложила глава на моите гърди. Сетне пошепна:

— Пътят свършва тука, аз се уморих. Но първо искам да ти разправя друго нещо. Веднъж, много отдавна, когато бях момиченце в Чилкат, играех сама сред надиплените кожи на баща си, понеже всички мъже бяха на лов, а жените и момчетата прекарваха месото. Беше през пролетта и аз бях сама. Огромна кафява мечка, току-що събудила се от зимния си сън, изпосталяла и гладна, мушна глава във вигвама и изрева: „У-у-уф!“ Брат ми пристигна тичешком с първата шейна, натоварена с месо. Той грабна пламтящи главни от огнището и се хвърли да се бие с мечката, а кучетата, както си бяха впрегнати, повлякоха подире си шейната и се вкопчиха в нея. Развихри се голям бой и се вдигна много шум. Те се търколиха в огъня, разпръснаха надиплените кожи, събориха вигвама. Накрая мечката издъхна, но с пръстите на брат ми в устата си и остави белези от ноктите си по лицето му. Забеляза ли онзи индианец, който отиваше към Пели, ръкавицата без палец, ръката, която грееше на огъня?… Беше брат ми. Но аз казах да не му даваш храна и той се изгуби в бялото мълчание без храна.

Ето, братя, каква беше любовта на Пасук, която умря в снеговете край Еленовото кръстовище. Това бе голяма любов, защото тя се отрече от брат си заради мъжа, който я доведе по тежки пътища до печалния край. Нещо повече — любовта на тази жена бе толкова силна, че тя не пожали самата себе си. Преди очите й да се затворят за сетен път, тя хвана ръката ми и я мушна под парката си от катеричи кожи. Аз; напипах на кръста й здраво натъпкана торбичка и разбрах тайната на секналите й сили. Ден след ден бяхме делили храната си по равно до последната хапка и ден след ден тя бе изяждала само половината. Другата половина бе скътвала в тази торбичка. И тя каза:

— Това е краят на пъртината за Пасук, а твоята пъртина, Чарли, върви напред и напред, през великия Чилкат, до мисията Хейнз край морето. Тя води все по-нататък и по-нататък, към блясъка на много слънца, през чужди земи и непознати води, към дълголетен живот, почит и велика слава. Тя ще те заведе до жилищата на много жени, добри жени, но никога не ще те заведе при по-голяма любов от любовта на Пасук.

И аз разбрах, че тя казва истината. Но ме обхвана безумие и аз захвърлих плътно натъпканата торбичка и се заклех, че пътят ми е стигнал своя край; но уморените очи на Пасук овлажняха от сълзи и тя рече:

— Хората винаги са смятали Сйтка Чарли за честен и с всяка своя дума той е говорил истината. Нима е забравил честта си сега, та казва излишни думи тук, до Еленовото кръстовище? Нима е забравил хората от Четирийсета миля, които му дадоха най-добрата си храна, най-отбраните си кучета? Пасук винаги се е гордяла с мъжа си. Нека стане, нека си сложи снегоходките и тръгне на път, та да може Пасук да се гордее с него, както досега.

И когато тялото й изстина в прегръдките ми, аз станах, намерих здраво натъпканата торбичка, сложих си снегоходките и тръгнах на път със залитане, защото усещах слабост в колената, виеше ми се свят, в ушите ми шумеше, а пред очите припламваха искри. В паметта ми се мяркаха забравени картини от детството. Аз седях на потлач, пред пълни паници, гладът ми се извишаваше в песен и аз танцувах под еднообразния напев на мъже и девойки и звуци на тъпани от моржова кожа. А Пасук ме държеше за ръка и през цялото време вървеше до мен. Когато заспивах, тя ме будеше. Когато се препъвах и падах, тя ме вдигаше. Когато блуждаех в дълбоки снегове, тя ме извеждаше на пъртината. И тъй, като човек, загубил разума си, който вижда чудновати видения, понеже главата му е лека от вино, стигнах в мисията Хейнз край морето.

Ситка Чарли отметна платнището на входа. Беше пладне. На юг, точно над мъглявия Хендърсънов вододел, висеше студеният диск на слънцето. От двете страни горяха лъжливи слънца. Въздухът приличаше на паяжина от бляскав скреж. Отпред, край пъртината, седеше подобен на вълк пес с щръкнала заскрежена козина и вирнал муцуна нагоре, жаловито виеше.

превод
Сидер Флорин

Read 1620 times
Rate this item
(0 votes)
Tagged under

Последни новини

Copyright © 2024 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */