Какво ще ни дадеш, историйо,

от пожълтелите си страници? —

Ний бяхме неизвестни хора

от фабрики и канцеларии,

ний бяхме селяни, които

миришеха на лук и вкиснало,

и под мустаците увиснали

живота псувахме сърдито.

Ще бъдеш ли поне признателна,

че те нахранихме с събития

и те напоихме богато

с кръвта на хиляди убити.

Ще хванеш контурите само,

а вътре, знам, ще бъде празно

и няма никой да разказва

за простата човешка драма.

Поетите ще са улисани

във темпове и във агитки

и нашта мъка ненаписана

сама в пространството ще скита.

Живот ли бе — да го опишеш?

Живот ли бе — да го разровиш?

Разровиш ли го — ще мирише

и ще горчи като отрова.

По синорите сме се раждали,

на завет някъде до тръните,

а майките лежали влажни

и гризли сухите си бърни.

Като мухи сме мрели есен,

жените вили по задушница,

изкарвали плача на песен,

но само бурена ги слушал.

Онез, които сме оставали,

се потехме и под езика,

работехме къде що хванем,

работехме като добитък.

Мъдруваха бащите в къщи:

„Така било е и ще бъде…“

А ние плюехме намръщено

на оглупялата им мъдрост.

Зарязвахме софрите троснато

и търтвахме навън, където

една надежда ни докосваше

със нещо хубаво и светло.

О, как сме чакали напрегнато

в задръстените кафенета!

И късно през нощта си легахме

с последните комюникета.

О, как се люшкахме в надеждите!…

А тегнеше небето ниско,

свистеше въздуха нажежен…

Не мога повече! Не искам!…

Но в многотомните писания,

под буквите и редовете

ще вика нашето страдание

и ще се зъби неприветно —

защото би ни безпощадно

живота с тежките си лапи

направо по устата гладни,

затуй езика ни е грапав.

И стиховете, дето пишем,

когато краднем от съня си,

парфюмен аромат не дишат,

а са навъсени и къси.

За мъката — не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамади,

натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости

на тях — на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.