ИГРА ..., Валери Петров
Някаква болест опасна я хвана
и нашата Ана
Лежа ни, горката към легло прикована -
без игри
вън на дворчето
без дори
от прозорчето
да я пуснем да гледа:
една кукличка бледа,
едно призраче малко,
неподвижно и жалко -
цяла дълга година!...
Слава Богу, й мина
Сега е отново пъргава, здрава
и, радостни, мислим си ние,
че понеже е малка, то бърза забрава
лошия спомен ще скрие.
Но ето съседка пристига у нас,
говори с нарочно спокоен глас:
- А бе, гледам навън дъщеря ви...
- Пакост ли прави?
- Не, но особено някак играе...
Излизаме вънка. Така е!
Самичко, далече от детския хор,
нашето Анче във задния двор
клечи по престилка и се занимава,
заето във странна забава:Нищо не прави, само че
взима едно камъче
и го премества вдясно
Защо? Неясно.
Една тухличка вдига след това от земята,
нещо пресмята
и с някаква своя идея
премества и нея.
После поглежда към камъка пак,
прави му някакъв приятелски знак
и го връща обратно.
Защо? Непонятно.
И всичко това
съвсем без слова,
сякаш играе със тях
на шах...
Някакъв страх,
някакъв ужас във миг ни обхвана
и майка й викна: - Какво правиш, Ана?
Но нашето Анче я погледна през рамо
и както бе клекнало, й каза само:
- Те нямат краченца, мамо!